По трудния начин

— Смяташ ли?

Ричър сниши гласа си.

— Той е бил в Червената армия в Афганистан. Можем да сме сигурни, че няма да откачи, когато види човек без ръце и крака.

— За мен ли говорите? — подвикна Хобарт.

Двамата се върнаха в хола и Ричър каза:

— Извадил си късмет, че имаш такава сестра.

Хобарт кимна. Същото бавно, мъчително движение, което вече бяха виждали преди.

— Не й е лесно — каза той. — С банята и така нататък. Налага й се да вижда неща, които една сестра не трябва да вижда.

— Разкажи ни за Найт. Разкажи ни цялата проклета история.

Хобарт отпусна глава на възглавницата на канапето и зарея поглед към тавана. Сега, когато сестра му не беше тук, сякаш се успокои.

— Беше уникален момент — започна той. — Изведнъж осъзнахме, че сме съвсем сами, двама срещу десет хиляди, посред нощ, във военната зона на една държава, където изобщо не биваше да стъпваме. Човек си мисли, че е преживял много ужасни ситуации, но изведнъж осъзнава, че няма абсолютно никаква представа колко ужасна може да бъде една ситуация всъщност. Отначало не направихме нищо. Просто стояхме и се гледахме. Това беше последният миг, в който почувствах някакво спокойствие. Просто се спогледахме и без да говорим, се съгласихме да не се даваме без бой. Решихме, че е по-добре да умрем. Човек все някога трябва да умре, а този момент изглеждаше съвсем подходящ. Така че започнахме да стреляме. Предположихме, че просто ще ни засилят с мини от минохвъргачките и ще се свърши. Но не стана така. Те не спираха да се доближават към нас, по десет и по двайсет, а ние не спирахме да стреляме и да ги сваляме един по един. Със стотици. Но те продължаваха да прииждат. Сега вече си обяснявам, че е било тактика. Но тогава започнаха проблемите с екипировката. Цевите на автоматите прегряха. Започнаха да ни свършват амунициите. Все пак имахме само толкова, колкото бяхме донесли със себе си. Те усетиха какво става и се втурнаха в атака. Тогава аз си помислих: „Добре, дайте да видим.“ Куршуми или щикове от упор не беше по-лошо от минохвъргачки от разстояние.

Хобарт затвори очи и в малката дневна се възцари тишина.

— Но? — каза Ричър.

Хобарт отвори очи.

— Но не стана така. Те стигнаха до ръба на окопа и просто спряха. Виждахме ги ясно на лунната светлина. Стояха и ни гледаха как търсим още пълнители за автоматите. Не намерихме. Тогава тълпата се раздели и между хората премина някакъв офицер. Той ни погледна и се усмихна. Черно лице и бели зъби на лунната светлина. Едва тогава наистина разбрахме какво става. Преди си мислехме, че сме в гадна ситуация, но истинската гадост едва сега започваше. Току-що бяхме избили стотици от техните хора, а те ни бяха пленили живи.

— Как мина?

— Отначало мина учудващо добре. Веднага откраднаха всичко, което имаше някаква стойност. После ни понабиха малко, но не беше нищо особено. Ял съм по-голям бой от инструкторите в казармата. На униформите имахме малък знак с американското знаме и аз си помислих, че сигурно заради него се отнасят по-специално с нас. Първите няколко дни беше пълен хаос. През цялото време стояхме с белезници, но това беше по-скоро по необходимост, отколкото от жестокост. Те нямаха затвор. Нямаха нищо всъщност. Живееха в джунглата от години. Нямаха никаква инфраструктура. Но ни хранеха. Отвратителна храна, ала и те ядяха от същото, така че жестът беше по-важен. След една седмица се разбра, че държавният преврат е бил успешен, така че те влязоха в самия О-Таун и ни преместиха в градския затвор. Държаха ни в отделно крило около четири седмици. Предположихме, че може би преговарят с Вашингтон. Хранеха ни и не ни закачаха. Чувахме ужасяващи викове и шумове от други части на сградата, но явно ние бяхме по-специални. Така че, общо взето, първият месец си беше като отпуска в сравнение с това, което стана после.