По трудния начин

— А ти какво? Просто ще почукаш?

— Не точно — отвърна Ричър.

Той отстъпи още една крачка назад. Беше висок метър и деветдесет и три и тежеше около сто и десет килограма.

Обувките му бяха ръчно произведени от една компания на име „Чийни“, която работеше в Нортхамптън, Англия. Бяха по-интелигентен избор от обувките „Чърч“, които бяха, общо взето, същите, но струваха по-скъпо заради марката. Ричър си беше избрал модела „Тентъртън“ — кафяви полуботи от дебела кожа. Четирийсет и осми номер. Подметките бяха многопластови и се произвеждаха от друга компания на име „Дейнайт“. Ричър не обичаше кожени подметки. Износваха се твърде бързо и трудно изсъхваха след дъжд. Подметките на „Дейнайт“ бяха по-добри. Бяха изградени от пет пласта с обща дебелина около три сантиметра.

Всяка обувка поотделно тежеше повече от един килограм.

Вратата на апартамент 4Л имаше три ключалки. Сигурно бяха здрави. Може би отвътре имаше верига. Но ключалките държат точно толкова, колкото дървото, на което са монтирани. А самата врата беше от чамово дърво, което сигурно беше на сто години. Касата беше от същия материал. Дървото беше евтино, подуто от влагата на стотина лета и свито от студа на стотина зими. Беше напукано и проядено.

— Бъди готова — прошепна Ричър.

Той премести тежестта на задния крак, втренчи се във вратата и подскочи намясто като лекоатлет, който се подготвя да подобри рекорда на висок скок. След това се втурна напред. Крачка, две. На третата дясната му пета се заби във вратата точно над бравата, дървото се сцепи, въздухът се изпълни с прах, вратата зейна и той влетя вътре. След две крачки вече беше в средата на хола. Там спря. Просто спря и се загледа пред себе си. Лорън Полинг дотича след него и спря до рамото му.

Двамата стояха напълно неподвижно и гледаха.

Разположението на апартамента беше точно както го беше предвидила Полинг. Пред тях имаше кухня с овехтели шкафове, а вляво беше дневната, дълга около три метра и половина, със старо канапе и прозорец. Въздухът в стаята беше топъл, неподвижен и спарен. На прага на кухнята стоеше набита жена в безформена памучна рокля.

Дългата й кафява коса беше сресана на път. В едната си ръка държеше отворена консерва супа, а в другата — дървена лъжица. Очите и устата й бяха широко отворени от объркване и изненада. Тя понечи да изпищи, но шокът беше изкарал целия въздух от дробовете й.

А в дневната, в хоризонтално положение на старото канапе, лежеше мъж.

Мъж, когото Ричър не беше виждал досега.

Мъжът беше болен. Беше преждевременно остарял. Ужасно слаб. Нямаше зъби. Кожата му беше жълтеникава и потна от треската. От косата му бяха останали само няколко дълги сиви кичура.