По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
Нямаше ръце.
Нямаше крака.
— Хобарт? — възкликна Полинг.
Вече нищо не можеше да изненада мъжа на канапето. Нищичко. С голямо усилие той помръдна главата си и отвърна:
— Специален агент Полинг. Радвам се да се срещнем отново.
Имаше си език. Но тъй като в устата му нямаше нищо друго, освен венци, говореше неясно. Гласът му беше слаб, но той все пак говореше. Говореше съвсем добре.
Полинг се обърна към жената.
— Ди Мари Грациано?
— Да — каза жената.
— Сестра ми — обади се Хобарт.
Полинг отново се обърна към него.
— Какво се е случило с теб, по дяволите?
— Африка — отвърна той. — Африка ме погуби.
Беше облечен с нови тъмносини джинси и риза от същата материя. Ръкавите и крачолите на панталоните му бяха навити, над чуканчетата на китките и глезените му, които бяха намазани с някакъв прозрачен мехлем. Ампутациите бяха извършени грубо и брутално. Ричър видя края на костта на ръката му, която стърчеше като пожълтял клавиш на пиано. По отрязаната плът не се виждаха следи от шевове. Нямаше признаци на възстановяване. Имаше просто тъмна маса от белези. Като от изгорено.
— Какво се е случило? — повтори Полинг.
— Дълга история — отвърна Хобарт.
— Трябва да ни я разкажеш — обади се Ричър.
— Защо? ФБР ще ми помогне ли? След като разбихте вратата на сестра ми?
— Аз не съм от ФБР — каза Ричър.
— И аз не съм — каза Полинг. — Вече не.
— Каква си сега?
— Частен детектив.
Очите на Хобарт подскочиха към лицето на Ричър.
— А ти?
— Същото — отвърна той. — Горе-долу. Работя на свободна практика. Нямам разрешително. Преди бях военен полицай.
Известно време всички мълчаха.
— Аз щях да топля супа — обади се Ди Мари Грациано.
— Продължавайте — отвърна Полинг. — Моля ви. Не ни обръщайте внимание.
Ричър се върна в коридора и затвори разбитата врата, доколкото бе възможно. Когато той отиде в кухнята, Ди Мари беше включила газовия котлон и беше сложила една тенджера на него. Изля супата от консервата в тенджерата и я разбърка с лъжицата. Полинг не откъсваше поглед от осакатения мъж на канапето.
— Какво се е случило? — попита тя за трети път.
— Нека първо хапне! — обади се Ди Мари от кухнята.
38
Сестрата на Хобарт седна до него на канапето, подложи главата му в скута си и бавно и внимателно започна да поднася лъжици със супа към устата му. След всяка глътка Хобарт облизваше устни, а от време на време вдигаше чуканчетата на липсващите ръце, за да избърше брадичката си. Тогава първо поглеждаше объркано, а после печално към мястото, където са били ръцете му, сякаш не можеше да повярва колко дълго продължаваха да живеят спомените на тялото дори след като и най-простите физически действия вече бяха невъзможни за него. Всеки път, когато се случваше така, сестра му търпеливо изчакваше осакатената ръка отново да се отпусне в скута му и нежно и внимателно попиваше брадичката му с кърпа, сякаш й беше син, а не брат. Супата беше гъста, от някакъв светлозелен зеленчук, може би целина или аспержи, и докато Хобарт приключи с цялата купа, кърпата вече беше доста изцапана.
— Трябва да поговорим — каза Полинг.
— За какво? — попита Хобарт.
— За теб.
— Няма нищо за говорене. Всичко се вижда.
— И за Едуард Лейн — продължи Полинг. — Трябва да поговорим и за него.
— Къде е той?
— Кога го вижда за последен път?
— Преди пет години — отвърна Хобарт. — В Африка.
— Какво стана там?
— Плениха ме. Не беше много умно от моя страна.
— Теб и Найт, така ли?
Хобарт кимна.
— Мен и Найт.
— Как стана? — попита Ричър.
— Ходил ли си в Буркина Фасо?
— Не съм стъпвал в Африка.
Хобарт замълча. Изглежда, смяташе да се затвори в себе си, но после промени решението си и заговори:
— Там имаше гражданска война. Както обикновено. Трябваше да охраняваме един град. Както обикновено. Този път ставаше дума за столицата. Дори не знаехме как се казва. По-късно успях да се науча да го произнасям. Уагадугу. Тогава я наричахме О-Таун. Ти си бил военен полицай. Знаеш как се прави. Когато военните окупират чужда територия, сменят имената. Мислим си, че го правим за по-голяма прегледност, но всъщност искаме да отнемем характера на мястото, психологически. Да го направим наше, така че да не се чувстваме виновни, когато се наложи да го унищожим.
— Какво стана там? — попита Полинг.
— О-Таун беше голям горе-долу колкото Канзас Сити в щата Мисури. Всички бойни действия бяха в североизточния край. Джунглата започваше на около два километра от последните улици. В града радиално влизаха две шосета, като спици на колело. Едното идваше от север-североизток, а другото — от изток-североизток. Наричахме ги „шосе на един часа“ и „шосе на два часа“. Като циферблат на часовник. Ако дванайсет часът е право на север, шосетата бяха там, където са означенията за един часа и за два часа. Работата ни беше свързана с шосето на един часа. По него щяха да дойдат бунтовниците. Само дето нямаше да дойдат точно по него. Щяха да вървят отстрани на шосето, през джунглата. Щяха да пазят дистанция от десетина метра, така че изобщо нямаше да ги видим. Бяха пехотинци и носеха само лично оръжие. Така че щяха да пропълзят през храстите и нямаше да ги видим, преди да излязат от джунглата точно пред града.