По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— На два километра оттам? — попита Ричър.
— Точно така — потвърди Хобарт. — Нищо страшно. За да влязат в града, трябваше да прекосят два километра открито пространство, а ние разполагахме с тежки картечници.
— Какво се обърка тогава?
— Ако ти беше на тяхно място, какво щеше да направиш?
— Щях да заобиколя от мое ляво, от изток. Поне с половината от хората, с които разполагам, а може би и повече. Нямаше да излизам от гората, преди да се озова на около четири часа разстояние. Координирана атака от две различни посоки. Така нямаше да знаеш къде е фронтът и къде е флангът.
Хобарт кимна. Кратко, мъчително движение, от което всички жили в кльощавия му врат изпъкнаха.
— Точно това очаквахме — каза той. — Предположихме, че ще се движат покрай шосето на един часа, като половината са отдясно на шосето, а другата половина — отляво. А когато се приближат някъде на пет километра от града, дясната половина от армията ще завие под прав ъгъл и ще се опита да ни заобиколи по фланга. Но пък това означаваше, че около пет хиляди души ще трябва да пресекат пътя на два часа. Защото шосетата бяха разположени като спици на колело, нали така? Нямаше как да не ги видим. Шосето на два часа беше право като струна. Като тясна, но чиста просека между дърветата, по която се виждаше на сто километра разстояние. Чак до хоризонта. Все едно наблюдаваш пешеходна пътека на Таймс Скуеър.
— И какво стана? — попита Полинг.
— С Найт се познавахме отдавна. И двамата бяхме разузнавачи от морската пехота. Така че бяхме доброволци за преден наблюдателен пост. Пропълзяхме на около триста метра напред и намерихме добро място. Стари ями от експлодирали снаряди от предишни бомбардировки. На това място винаги беше имало война. Найт се установи така, че да вижда отлично шосето на един часа, а аз поех шосето на два часа. Планът беше, че ако не се опитат да ни заобиколят, ще ги посрещнем фронтално, а ако ни потръгнеше в тази работа, основните ни сили щяха да се присъединят към нас. Ако тяхната атака се окажеше твърде силна, двамата с Найт щяхме да отстъпим към града и да установим там втора защитна линия. А ако се опитаха да ни заобиколят, трябваше веднага да отстъпим и да се прегрупираме за защита на два фронта.
— Тогава какво точно се обърка? — попита Ричър.
— Аз допуснах две грешки — отвърна Хобарт.
Бяха само четири думи, но усилието да ги произнесе сякаш изцеди всичките му сили. Хобарт затвори очи, стисна устни върху беззъбите си венци и задиша толкова тежко, че гърдите му започнаха да свирят.
— Болен е от малария и туберкулоза — намеси се сестра му. — Разговорът го изтощава.
— Получава ли медицинска помощ? — попита Полинг.
— Нямаме осигуровка. От службата по ветераните помагат малко. Но иначе се налага да го водя в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“.
— Как? Как се качвате и слизате по стълбите?
— Нося го — отвърна Ди Мари. — Нося го на гръб.
Хобарт се закашля силно и по брадичката му протече кървава слюнка. Той вдигна високо осакатената си ръка и се избърса с това, което беше останало от левия му бицепс. После отвори очи.
— Какви две грешки? — попита го Ричър.
— Първо направиха маневра за отвличане на вниманието — отвърна Хобарт. — Десетина войници от авангарда излязоха от дърветата на около километър и половина пред Найт. Слава или смърт, нали се сещаш, тичаха и стреляха, без да се прицелват. Найт ги остави да минат около един километър, а после ги повали до един с пушката си. Не можех да видя къде е. Беше на стотина метра от мен, но теренът беше неравен. Затова пропълзях до него, за да разбера дали е добре.
— Беше ли добре?
— Нищо му нямаше.
— Значи не сте били ранени?
— Ранени ли? Не, изобщо.
— Но все пак е имало изстрели от малокалибрени оръжия?
— Имаше малко.
— Продължавай.
— Стигнах до позицията на Найт и от неговия окоп шосето на два часа се виждаше още по-добре. Освен това, когато започне стрелба, винаги е по-добре да стоите по двама. Можехме да се покриваме, ако оръжието засече или трябва да презаредим. Така че направих първата си грешка. Останах в същия окоп, в който беше Найт.