По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
За Найт четирите дни бяха започнали в болницата „Сейнт Винсънт“. Предишната вечер Ди Мари го беше закарала в спешното отделение, защото беше получил жесток пристъп на малария. Докторът го беше приел в спешното отделение за венозно лечение в продължение на 48 часа. Ди Мари беше останала там почти през цялото време. След това го беше върнала с такси и го беше качила на гръб по стълбите до четвъртия етаж. Оттогава бяха стояли сами в апартамента, бяха се хранили с останалата храна в кухненските шкафове, не бяха правили нищо друго и не се бяха срещали с никого до момента, в който входната врата не се беше отворила с трясък и Ричър не се беше озовал по средата на хола им.
— Защо беше този въпрос? — попита накрая Хобарт.
— Новата мисис Лейн също е била отвлечена. И детето й.
— И ти си помисли, че аз съм го направил?
— В един момент, да.
— Пак си помисли.
— Вече го направих.
— Какъв мотив може да имам? — попита Хобарт.
— Отмъщение. Изнудване. За пари. Откупът се равнява на половината от парите за Буркина Фасо.
— Ако бях аз, щях да поискам цялата сума.
— И аз.
— Но нямаше да си отмъщавам на жена и дете.
— И аз.
— Тогава защо се усъмни в мен?
— Защото имахме съвсем бегла информация за теб и Найт. Чухме за следи от мъчения, но не знаехме точно какви. После чухме и за някакъв мъж без език. Събрахме две и две и изкарахме три. Помислихме си, че ти си виновен.
— Без език ли? — каза Хобарт. — Иска ми се да беше така. Нямам нищо против да се сменя с този тип.
После помисли малко и добави:
— Но отрязването на езика се прави в Южна Америка. В Бразилия, Колумбия, Перу. Може би и в Сицилия, що се отнася до Европа. Но не и в Африка. Не можеш да напъхаш мачете в устата на човек. Могат да ти отрежат устните. Виждал съм такива хора. Или ушите. Но не и езика.
— Извиняваме се още веднъж — каза Полинг.
— Забравяме за цялата история — отвърна Хобарт.
— Ще оправим вратата.
— Надявам се.
— И ще помогнем с каквото можем.
— Благодаря предварително. Но първо се погрижете за жената и детето.
— Според нас вече сме закъснели.
— Не говори така. Зависи кой ги е отвлякъл. Надеждата умира последна. Само тя ме държа жив цели пет години.
Ричър и Полинг оставиха Хобарт и Ди Мари на протритото канапе, с наполовина изядената купичка консервирана супа. Слязоха по стълбите до нивото на улицата, нашарена от следобедните сенки на един прелестен ден в края на лятото. Колите пъплеха бавно и яростно. Чуваха се сирени и клаксони. По тротоара бързаха пешеходци.
— Осем милиона човешки съдби в един град — отбеляза Ричър.
— Доникъде не сме стигнали — каза Полинг.
43
Ричър поведе Полинг на север по „Дъдсън“, към пресечката между „Кларксън“ и „Лерой“.
— Според мен човекът без език живее някъде наоколо — каза той.
— Някъде наоколо живеят поне двайсет хиляди души — отбеляза Полинг.
Ричър не отговори.
— И сега какво? — попита Полинг.
— Връщаме се към трудния начин. Просто изгубихме малко време, нищо повече. Изгубихме и малко енергия. Вината е изцяло моя. Допуснах глупава грешка.
— Каква?
— Видя ли с какво беше облечен Хобарт?
— С евтини нови дънки.
— Човекът, когото видях до колата, беше облечен със стари дънки. И двата пъти. Стари, меки, многократно прани, износени, избелели и удобни дънки. И руснакът каза така. Старият китаец също. Значи човекът, когото съм видял, не може да се е върнал току-що от Африка. Или откъдето и да е. Дънките трябва да се носят с години, за да изглеждат по този начин. Човекът, когото видях аз, си е стоял вкъщи и в продължение на пет години си е прал дънките, а не е бил заврян в някакъв кошмарен затвор.
Полинг не каза нищо.
— Ти вече си свободна — каза Ричър. — Нали разбра каквото искаше? Не си била виновна за Ан Лейн. Тя е била мъртва още преди да чуеш за нея. Вече можеш да спиш спокойно.
— Не, не мога. Защото не мога да пипна Едуард Лейн. Свидетелството на Хобарт не струва нищо.
— Защото на свой ред повтаря нещо, което е чул от друг?
— Това понякога се приема. Съдът може да признае декларация на Найт, направена на смъртно легло, защото се приема, че Найт няма мотив да лъже, когато всеки момент ще умре.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че няма такава декларация. Найт е разказвал десетки различни истории в продължение на четири години. Хобарт просто е решил да приеме една от тях за вярна. Освен това с готовност признава, че и двамата с Найт са били, общо взето, невменяеми през по-голямата част от времето. Ако отида в съда с това, буквално ще ми се изсмеят в лицето.