Роузана (Роман за едно престъпление)

— И ти си тръгна?

— Ами да, не можех повече да вися там, но все пак се помотах малко. Докато си закопчея палтото и други такива. Да изтъкна впития пуловер. Впрочем казах, че ако не успеят навреме с бюрото, няма значение, защото винаги съм си в къщи вечерно време и очаквам някой да звънне. Но той беше убеден, че ще успеят за сутринта.

— Отлично. Слушай, тази вечер смятаме да репетираме. Ще бъдем в полицейския участък в „Клара“, Стенстрьом ще играе Бенгтсон и ще ти се обади. Ти ще отговориш, веднага ще ми звъннеш в „Клара“ и ние ще дойдем у вас да изчакаме Стенстрьом. Разбра ли ме?

— Да, разбрах. Значи, обаждам се веднага щом се обади Стенстрьом. В колко часа горе-долу?

— Няма да ти кажа. Нали няма да знаеш в колко ще ти се обади Бенгтсон.

— Прав си. Слушай, Мартин.

— Да?

— Някак си се държа чаровно. В никакъв случай гадно или нахално. Макар че всичко е ясно. Така е мислила и Роузана.

Дневната в четвърти участък при „Регерингсгатан“ беше хубаво обзаведена, стегната, но възможностите за развлечения бяха крайно ограничени.

Минаваше осем, когато Мартин Бек, изчел два пъти вечерните вестници, преглеждаше отново спорта и рекламите. Алберг и Колберг от два часа бяха потънали в партия шах, която явно им отнемаше всякакво желание за разговор, а Стенстрьом спеше с отворена уста на стол до вратата. Имаше право, предната нощ беше участвал в друга акция. Пък и нали щеше да играе престъпника, нямаше нужда да бъде особено напрегнат.

От време на време влизаха и излизаха полицаи от патрула, сядаха с разкрачени крака пред телевизора, някои от тях се взираха с неприкрито любопитство в хората от криминалната.

В осем и десет Мартин Бек отиде при Стенстрьом и го поразтърси.

— Почваме.

Стенстрьом се изправи, отиде при телефона и набра номера.

— Здравей — каза той. — Мога ли да дойда? Да? Добре.

После се върна на стола си и отново потъна в дрямка.

Мартин Бек погледна часовника. Телефонът звънна след петнадесет секунди. Беше включен на директна линия и работеше само за тях и на тяхна сметка. Никой друг не можеше да го използва.

— Тук е Бек.

— Соня е, здравей. Обади се сега. Ще дойде след половин час.

— Разбрано.

Той постави слушалката.

— Тръгваме, момчета.

— Я по-добре се откажи — подкачи го Алберг.

— О кей — каза Колберг, — едно на нула за теб.

Стенстрьом отвори едното си око.

— От коя посока трябва да се появя?

— От която искаш.

Слязоха при колата на Колберг, паркирана в двора на участъка. Той шофираше. Когато завиха при „Регерингсгатан“, каза:

— Пу, заплювам си да съм при гардероба.

— Не, старче, това е работа на Алберг.

— И защо?

— Той е единственият, който може да влезе в къщата, без да рискува да го разпознаят.

Соня Хансон живееше на „Рунебергсгатан“, на втория етаж в ъгловата къща към „Ериксбергсплан“.

Колберг паркира между „Лила Театерн“ и ресторант „Тение“. Разделиха се. Мартин Бек пресече улицата и застана в сянката на паметника на Карл Щаф. Оттук можеше добре да вижда къщата, освен това имаше изглед към площада „Ериксбергсплан“ и най-важните части от околните улици. Видя Колберг, който с изискана небрежност се движеше по „Рунебергсгатан“ в южна посока. Алберг се насочваше право към вратата, отвори я и влезе. Като наемател, който се прибира. Четиридесет и пет секунди, броени отсега. Алберг трябваше вече да е в жилището, а Колберг — на пост на завоя към „Ериксбергсгатан“. Мартин Бек натисна хронометъра и засече времето. Точно пет минути и десет секунди бяха изминали, откак постави слушалката след разговора със Соня Хансен.