Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Слушаше Рей Чарлз и се чувстваше здрав като кон. Реши да остави саденето на цветя на семейство Франк. Той самият нямаше време за това. Но следващата година щеше да го направи лично. Или поне щеше да се помъчи.
Следващата пролет щеше да седи на терасата в неделя сутрин, да яде кроасани и да пие кафе с мляко. С Лена. Дълги, лениви недели, прекарани в разходки из градините и по ливадите. А няколко години по-късно щеше да наблюдава как децата му си играят там.
Искаше свое собствено семейство и се радваше, че го знае. Никога преди не бе изпитвал подобна нужда да се държи здраво за настоящето и да очаква бъдещето с нетърпение.
Знаеше много добре и какво изпитва към Лена. Също и какви бяха плановете му за тях двамата. Щеше да й помага в бара, ако тя имаше нужда, но щеше да си има и своя собствена работа.
Диклън се загледа в дланите си и мазолите по тях. Малките белези и драскотини му приличаха на медали.
Щеше да използва ръцете, гърба и въображението си, за да реставрира други къщи. Хората тук щяха да се сещат за Диклън Фицджералд, когато имаха нужда от предприемач.
„Трябваше да видите тази стара къща, преди той да се заеме с нея — щяха да казват те. — Ако искате някой да ви свърши добра работа, обадете се на Диклън. Той ще ви помогне.“
Идеята го накара да се усмихне весело и той пристъпи към следващата изгнила дъска.
В четири часа вече бе приключил дългата предна част на терасата и лежеше на дъските по корем, за да си почине. Музиката на Б. Б. Кинг го унесе и той заспа дълбоко.
Все още спеше, когато се надигна и тръгна надолу по извитите стълби към предната морава.
Тревата под краката му беше гъста, а слънцето огряваше лицето и главата му въпреки шапката, която носеше.
Другите бяха вътре, но той искаше да гледа езерото и лилиите. Искаше да седне в сянката на върбата и да си чете.
Харесваше музиката на птиците и не се притесняваше от горещината. Жегата беше нещо естествено. А въздухът в Мане Хол беше студен и фалшив.
Той спря до езерото и загледа тъмните зелени листа и нежните бели лилии, които ги украсяваха. Водно конче прелетя покрай него, а слънцето, паднало върху крилата му, ги направи прозрачни. Чу квакане на жаба и птичи песни.
Завъртя се, когато чу името си. И се усмихна, когато видя любимата си да прекосява кадифената морава. Стига да бяха заедно и да се обичаха, Мане Хол щеше да остане.
— Диклън. Диклън.
Разтревожена, Лена го сграбчи за раменете и го разтърси. Беше го видяла да слиза по стълбите, докато шофираше към дома му, а после го бе забелязала как върви към езерото с колебливи крачки, неприсъщи за обичайната му енергична походка.
Очите му бяха отворени, но сякаш гледаха през нея и виждаха нещо далечно.
— Диклън — настойчиво го повика тя и притисна лицето му с ръце. — Погледни ме. Чуваш ли ме? Аз съм Лена.
— Хайде да седнем под върбата, където никой не може да ни види.
Върба нямаше, а се виждаше само изгнил стар дънер. Ужас стисна гърлото на Лена, но тя го преглътна. Инстинктивно се надигна на пръсти и залепи горещите си устни в неговите.
Реакцията му беше бавна, сънлива, сякаш се плъзгаше към нея. Плътно до нея. По внезапното сковаване на тялото му, тя веднага усети момента, в който Диклън се върна към действителността. Той се олюля, но Лена го задържа.
— Спокойно, скъпи. Дръж се за мен, докато се съвземеш.
— Съжалявам. Трябва да седна — промълви той, като се отпусна на тревата и облегна глава на коленете си. Олеле.
— Вече си добре. Няма проблеми — успокои го тя, коленичи до него, погали косата му и заговори на кажунски. — Поеми си дъх.
— Какво, по дяволите, ми има? Бях на терасата и поправях пода й.
— Това ли е последното, което помниш?
Диклън вдигна глава и погледна езерото.
— Не знам как съм стигнал дотук.
— Слезе по стълбите, онези вдясно на къщата. Уплаших се да не пропаднеш — каза тя и усети как сърцето й се свива при мисълта колко нестабилни са стълбите. — Не изглеждат безопасни, Диклън. Не трябва да ги използваш.
— Да — кимна той и потърка лицето си с ръка. — Май трябва да се заключа и в изолирана стая.
— Не си луд.
— Ходя насън, при това дори денем. Халюцинирам. Чувам гласове. Това не ми звучи много нормално.
— Чувам трезвия глас на янки у теб. Тук тези неща не се броят дори за ексцентрични. Пралеля ми Сиси си говори надълго с мъжа си, а той е мъртъв вече от дванадесет години. Но никой не я смята за луда.
— За какво си говорят?
— О, семейни проблеми. За времето, за политика. Прачичо Джо обичаше да се оплаква от правителството. Сега чувстваш ли се по-добре, скъпи?