Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Застанала до прозореца, младата дама гледаше навън към парка, С изпитателен поглед тя обхождаше хълмистите му очертания и оглеждаше закръглените корони на кестеновите дървета, разглеждаше извитата линия на шубраците, виждаше пъстрите крави, които спокойно се разхождаха по ливадите, и сърните, които бързо пробягваха през моравите. Но нищо от видяното не занимаваше мислите й, нито пък задържаше вниманието й за повече от миг.
Имаше само един предмет в това зрително поле, върху който очите й се застояваха по-дълго и погледът й се отклоняваше за малко и отново се връщаше пак там. Това беше една порта между две масивни зидани колони, посивели и обрасли с бръшлян. Този не беше главният вход към парка, а входът, който обикновено се използуваше и който се намираше до западната граница на имението към главния път. За по-пряко оттук минаваше всеки, който отиваше или идваше откъм Стоун Дийн.
В архитектурата на тези обрасли с бръшлян колони и старата, почервеняла от ръжда желязна врата нямаше нищо, което да подсказва защо Мериън Уейд непрестанно се вглеждаше в тях. Те й бяха отдавна познати. Този вход, който се намираше точно срещу прозореца на нейната стая, беше пред очите й всеки ден, почти всеки час, откак се бе родила. Защо тогава тъй усърдно се взираше тя сега в него?
Думите й ще ни обяснят.
— Той обеща да дойде днес. Така каза на Уолтър, преди да напусне лагера — мястото, дето победи един човек, който изглежда го мрази, а и друг, който го обича! Не. Последната му победа не беше тогава. Той я спечели много по-преди. Ах! Това навярно е любов — иначе защо ще копнея толкова много да го видя?
— Мила братовчедке, какво е това? Още ли не си облечена за обед? Остават само пет минути.
Беше хубавата Лора Лъвлейс, която влезе в стаята и зададе тези въпроси — Лора, измита, свежа, грейнала в усмивка.
На сърцето й не лежеше камък, лицето й не беше мрачно. Уолтър и тя бяха прекарали сутринта заедно и това, което се беше случило между тях, не бе оставило сянка след себе си.
— Нямам намерение да се преобличам — отвърна Мериън. — Ще обядвам така, както ме виждаш.
— Но как, Мериън! С тези непознати господа на масата!
— Не ме интересуват непознатите господа! Тъкмо затова не искам да се преоблека. И ако баща ми не ме бе помолил специално, нямаше и да се явя на обеда. Изненадана съм, братовчедке, че ти полагаш такива старания, за да се харесаш на хора, които са ни натрапени. За кого от двамата приготвяш уловката си, малка Лора — за надутия капитан или за глупавия му подчинен?
— О! — каза Лора и укорително сви хубавите си устни. — Ти ме обиждаш, Мериън. Аз не си направих този труд заради тях. На масата ще има и други освен непознатите.
— Кои? — попита Мериън.
— Ами, ами — заекна Лора и леко се изчерви, докато отговаряше, — ами вуйчо, разбира се — сър Мармадюк.
— Само той ли?
— Е, и братовчедът Уолтър също.
— Ха! Ха! Лора, интересно как се сети да се облечеш толкова грижливо за татко и Уолтър? Ето аз съм готова. Нямам намерение да правя други жертви заради модата, освен да си сменя блузата, да топна пръстите си в легена с вода и да оправя малко косите си.
— О, Мериън!
— Да, нито една игла, нито една панделка — само най-необходимото, за да задържа този неприятен конски товар от коси. Намислила съм да ги отрежа. Бога ми! Иска ми се дори да ги оскубя от яд.
— Яд ли? От какво?
— От какво? Отегчават ме тези шумни хора — точно когато искам да бъда сама.
— Но, братовчедке, господата не са тук по свое желание. Те изпълняват заповедите на краля. Държат се много възпитано. Уолтър ми каза. Освен това вуйчо нареди да бъдем любезни.
— Аха! Едва ли ще видят много любезност от мене. Само едно „да“ и „не“, и това дори няма да бъде изречено много любезно, освен ако го заслужат.
— Но ако го заслужат?
— Ако го заслужат…
— Уолтър каза, че са изказали хиляди извинения и съжаления.
— За какво?
— За това, че се е наложило да бъдат гости на вуйчо.
— Не вярвам, никак не вярвам. Погледни само как грубо се държаха още от самото начало — да целува смелата девойка Бет Денси пред очите на стотици зрители! Ха! Добре беше наказан капитан Скарт за нахалството си. Той да съжалява! Не вярвам, Лора. Този човек е лицемер. По лицето му е изписана неискреност и доста голямо самомнение. А колкото за корнета, единственото нещо, изписано на лицето му, е глупост!
Като произнесе последната дума, Мериън вече беше завършила тоалета си — всичко, което обеща и смяташе да стори. Тя не беше от тия, които имат нужда да стоят дълго пред огледалото. Облечена официално или в домашна дреха, тя беше същата — винаги хубава. Природата й беше дала най-хубавата си форма и изкуството не можеше да я промени.