Патриотични игри

Трябваше да приклекне, за да не удари главата си в горния праг на вратата. Вътре мястото беше малко: кабината беше само около два метра и половина. Бързо хвърли поглед напред към пилотите и видя, че те са седнали в невероятно тесни кресла — сигурно да се набере човек в седалката на левия пилот, трябва да е, като да нахлузва ръкавица, толкова тясно беше. Една стюардеса слагаше връхните дрехи на закачалки. Тя трябваше да спре, докато той мине. Помести се встрани и той влезе в кабината за пътниците, като държеше напред гипсираната ръка.

— Ето тук — каза личният му водач.

Джек се настани на предната редица седалки до десния прозорец. Кати и Сали вече седяха по местата си от другата страна. Гипсът на Джек стърчеше над седалка 1-Ц. Никой не би могъл да седне на нея. Добре, че „Бритиш Еъруейс“ не таксуваха разликата между техните билети и билетите Л-1011, щеше да се наложи да плащат за още едно място. Веднага се опита да закопчее колана си, но установи, че не е лесно с една ръка. Стюардесата беше готова за това и му подаде колана.

— Удобно ли се чувствате?

— Да — отговори Джек. „Ужасно ме е страх!“

— Чудесно. Заповядайте, това е информацията за „Конкорд“. — Тя посочи към някаква папка от изкуствена сива кожа. — Желаете ли да ви донеса списание?

— Не, благодаря. Имам книга в джоба си.

— Чудесно! Ще се върна веднага след излитането, но ако се нуждаете от нещо, моля, позвънете.

Джек притегна колана си, като гледаше напред към вратата на самолета. Тя все още беше отворена. Все още можеше да избяга. Но знаеше, че няма да го направи. Облегна се назад. Седалката също беше сива, тесничка, но удобна. Предният ред му осигуряваше достатъчно свободно място за краката. Стената на самолета — или кой знае как я наричат — беше бяла, а отстрани имаше прозорец, през който можеше да гледа. Не беше много голям — колкото две книги, — но все пак по-добре, отколкото без него. Огледа се. Самолетът беше почти пълен — може би около три четвърти от него. Все пътници с опит, при това богати. Реши, че повечето са бизнесмени. Много от тях четяха „Файнаншъл таймс“. И никой не се боеше да лети. Това личеше по спокойното изражение на лицата им. Джек изобщо и не предполагаше, че лицето му изглежда по този начин.

— Дами и господа, капитан Нийл Хигинс ви поздравява с добре дошли на борда на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейс“ за полет 189 до Вашингтон и Маями, Флорида. Ще започнем рулиране след около пет минути. Времето на летище „Дълес интернешънъл“ във Вашингтон е отлично, ясно и с умерена температура двадесет градуса. Ще бъдем във въздуха общо три часа и двадесет и пет минути. Моля, обърнете внимание на светещия сигнал за забрана на пушенето и ако обичате, дръжте коланите си затегнати. Благодаря — завърши отмереният глас.

По време на съобщението бяха затворили вратата. Райън навъсено си помисли, че добре са го измислили — човек дори и да иска да избяга, вече не може. Облегна се и затвори очи, като се предаде в ръцете на съдбата. Едно от предимствата на предните седалки беше, че никой не можеше да го види освен Кати и Сали, която седеше до прозореца, а жена му го разбираше или поне се преструваше, че го разбира. Не след дълго екипажът показваше как се поставят и надуват спасителните жилетки, скрити под седалките. Джек наблюдаваше без особен интерес. Идеалното безаварийно минало на „Конкорд“ означаваше, че никой няма представа как безопасно да го напусне, а мястото му до носа, толкова далече от делтаобразното крило, означаваше, че ако се ударят във водата, той ще се намира в онази част на корпуса, която ще се е отчупила и потънала като парче цимент. Не че това би имало някакво значение. Самият удар със сигурност би бил фатален.