Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Глава девета
Влязох в Дувър на смрачаване, точно когато небето потъмня и дъждът започна да капе върху украсената ми с пера шапка. Отседнах в пълен с бълхи хан, докато навън морето кипеше под внезапно връхлетялата буря. Призори времето се беше пооправило, макар морето още да беше бурно и на повърхността му, набраздявана от свирепия вятър, да се издигаха белите гребени на вълните. Една платноходка ме откара до кораба, който рязко се издигаше и снишаваше в пристанището. Божичко, изглеждаше толкова жалък и крехък! Прекарах деня на котва и това беше единственият случай в живота ми, когато исках да умра.
На следващият ден идиотът капитан реши да опита да излезе в открито море. Предадох се. Стоях в тъмното и повръщах, докато корабът се мяташе диво сред вълните. Молих се на всеки светец, за когото се сетих, и когато стигнахме Арфльор, дълго време си почивах в един хан на морския бряг. След няколко дни се възстанових, времето рязко се промени и аз се отправих на път през плодородните поля на Нормандия. Пътувах една седмица докато влязох в Париж през вратата „Сен Дьони“. Отначало градът ме очарова: просторните ливади и тъмнозелените гори край стените; вятърните мелници, замъците и дворците, бързо построени в новия италиански стил с фасади от сив камък, високи сводести прозорци и елегантни колони.
Познанията ми по френски бяха доста по-добри, отколкото си мислеше Бенджамин. Скоро започнах да се ориентирам и по широките булеварди, и по смрадливите, пълни с плъхове улички. Париж е град, който вибрира като опашката на съскаща змия. Пълен е с интриги, тайни заговори и търговци, които могат да одерат кожата и на просяк. Парите ми започнаха да намаляват, но най-накрая открих „Златният петел“, мръсна двуетажна постройка, която се намираше в началото на една от уличките от другата страна на Големия мост, срещу изящно украсената катедрала „Нотр Дам“.
Кръчмарят беше недовиждащ мъж с мазна, сплъстена коса и лице, обсипано с дупки като пътя, който минаваше покрай кръчмата. Наех една таванска стая, представяйки се за английски студент от Кеймбридж. „Златният петел“ беше от местата, където те приемат за този, за когото се представяш, а стойността ти зависи от това колко злато или сребро имаш в кесията. След два-три дни почерпих кръчмаря с гарафа от собственото му вино — сквернословният негодник избра скъпа, запечатана гарафа, а не обикновения разреден оцет, който предлагаше на повечето си посетители — и го попитах за Селкърк. Той ми хвърли отегчен поглед и поклати глава.
— Не мога да помня всички, мосю — една сребърна монета освежи паметта му. — А, да — отвърна той, издишвайки винени пари в лицето ми, — шотландският доктор — тънък като върлина с рошава червена коса. Той и глупавите му стихчета! — Кръчмарят сви рамене. — Беше тук известно време. Но после дойдоха други англичани и го отведоха.
— Какво правеше Селкърк? — попитах аз. — Преди да го арестуват.
Кръчмарят направи гримаса.
— Стоеше в стаята си, излизаше…
Размърдах се гневно и той облиза устни.
— Мисля, че ходеше в „Сен Дьони“ — продължи той. — В абатството. Или в „Нотр Дам“ — той вдигна мръсния си пръст пред устните. — Винаги носеше едно ковчеже, вехто и очукано, но го пазеше като живота си.
— Какво имаше в него?
— Не знам.
— Англичаните, които дойдоха за Селкърк, намериха ли ковчежето?
— Мисля, че не. Претърсиха стаята му и се ядосаха, защото не успяха да открият нищо. Селкърк им се присмиваше, скачаше нагоре-надолу из кръчмата и дърдореше безсмислици, затова го удариха по главата и го отведоха. Тогава го видях за последен път.
Не можех да науча нищо повече от кръчмаря, затова започнах да разпитвам останалите клиенти, един просяк, който хленчеше за подаяния до вратата и мърлявия прислужник, но те само повториха думите на кръчмаря. Единствената следа (която тогава пренебрегнах) беше интересът на Селкърк към абатството „Сен Дьони“ в северната част на града. Възнамерявах да отида там, когато започнаха злополучията ми.
Муди ми беше дал един пакет. Аз, разбира се, го бях отворил. Вътре имаше само парче скъпа кървавочервена коприна, поръбена по краищата — шарф, който някоя дама да носи около гладката си закръглена талия. Ухаеше приятно и това ми напомни нещо, но не можех да се сетя какво. Както и да е, отегчен от престоя си в „Златният петел“, реших да отида в магазина „При чукалото“ на Рю дьо Моан и да оставя подаръка на Муди.