Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
От пръв поглед Корбет забеляза красотата на лейди Маргарет, въпреки сивеещите коси, които се подаваха изпод покривалото, бръчките и очертаващите се линии по кадифеното й лице. Устните й бяха пълни и червени, носът — леко вирнат, очите големи, сиви и блестящи, усмихнати, но наблюдателни.
— Знаеше ли, че ще дойда, лейди Маргарет?
— Сър Хю, всеки в графството знае, че сте тук със своите довереници Ранулф-ат-Нюгейт и конюшника Чансън. Отседнали сте в „Сейнт Мартин’с“, нали? Чухме за ужасните убийства там. — Очите й вече не се смееха. После повдигна шлейфа си: — Моля, заповядайте!
Тя прекрачи прага и въведе Корбет в едно преддверие с облицовани с тъмен дъб стени, топло и ухаещо, чиито светлини се отразяваха в Излъсканите дъбови панели, в балюстрадата и централната колона на широкото вито стълбище. Няколко прислужници се втурнаха, за да поемат наметката и колана с оръжието на Корбет, след което лейди Маргарет въведе посетителите си в малка приемна. На единия й край имаше еркерен прозорец с места за сядане. Капаците му бяха отворени. Централно място в помещението заемаше огромна, украсена с резби камина, в която цепениците пукаха от пламтящия огън. Лейди Маргарет посочи едно кресло пред камината, а самата тя седна на другото. Един прислужник отведе Ранулф и Чансън към еркерния прозорец. Между Корбет и лейди Маргарет имаше малка маса. Върху нея бяха сервирани подноси със сладкиши и захаросани бадеми, а един прислужник от кухнята поднесе тумбести бокали с топла напитка от вино, мляко и подправки. Корбет взе бокала си и отпи. Виното беше горещо, ароматизирано с мускатово орехче и други билки — чудесно средство да се отпуснеш след мразовития път от „Сейнт Мартин’с“. Лейди Маргарет също отпи от бокала си, облегната в креслото с леко извърнато встрани лице. Като че ли криеш нещо, помисли Корбет, приветлива си, обаче потайна. Той огледа стаята: стените й бяха облицовани наполовина с дърво, а над ламперията висяха картини, едно разпятие и богато оцветени драперии. Зад него голям ориенталски килим покриваше почти целия под. От двете страни на камината имаше шкафове, а над тях полици с църковна утвар, статуи, златно разпятие и един триптих. Отново върна поглед към огъня; неговата топлина го караше да се отпусне и той протегна крака. Фантастичните образи от двете страни на камината го забавляваха, някои от тях имаха женски лица, обрамчени с ризници от брънки и бойни шлемове.
— Странно хрумване на бащата на сър Реджиналд — отбеляза лейди Маргарет, проследила погледа на Корбет. — Замъкът е пълен с такива неща. Чувството му за хумор е било повече от необичайно!
Тя остави бокала си на масата и прокара по устните си бялата кърпа, метната върху скута й, като я оглаждаше, сгъваше и разгъваше.
— И така, сър Хю, убедена съм, че не сте тук просто да ми изкажете почитанията си. — Сега обърна лицето си изцяло към него: — Имате и друга работа, нали?
— Твоят приятел Стивън Д’Обини е мъртъв.
— Аз нямам приятел на име Стивън Д’Обини! — спокойно отвърна тя.
Лейди Маргарет погледна към Ранулф и Чансън, които се правеха, че са много заинтригувани от нещо в градината отвън.
— Съжалявам за смъртта на абат Стивън.
— Убийството, мадам! Сър Стивън Д’Обини е бил убит.
— Сигурен ли си?
Лейди Маргарет разгъна кърпата.
— Бил е намерен в стаята си със собствената му кама, забита в гърдите.
— Съжалявам, сър Хю — никой не би трябвало да умира по този начин. — Лейди Маргарет отклони погледа си. — Абат Стивън беше добър човек, но за мен… — Тя повдигна едното си рамо.
— Харесваше ли го?
— Абат Стивън беше мой съперник. Той претендираше за Соколовия ручей, а онзи досадник приорът Кътбърт също намекваше за съществуването на допълнение към някакво завещание, според което „Сейнт Мартин’с“ можел да претендира за още земи от нашите. Аз го уведомих, че моите защитници в съда ще се борят със зъби и нокти срещу подобни претенции.
— Срещала ли си абат Стивън?
— Случайно и отдалеч. Но аз не го харесвах, сър Хю, и той не ме харесваше.
— Защото е управлявал абатство с претенции към някои ваши земи? Или защото е бил сър Стивън Д’Обини?
— И по двете причини.
Корбет отпи от виното си и преднамерено отмести креслото си така, че да може да я вижда по-добре. Лейди Маргарет му напомняше на някои благородни вдовици от двора на Едуард: миловидни, приветливи, очарователни, но с остър език и стоманена воля.
— Сама ли управляваш владенията си?
— Имам управители, икономи… — Тя дяволито се усмихна: — И преди всичко адвокати!