Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— В нищо друго ли? — полюбопитства Корбет.
— О, ходеше на литургия и бърбореше по време на службата, ако не заспеше. Д’Обини нямаше време да се занимава с духовници или религия. Не богохулстваше, не ругаеше, но се държеше цинично и присмехулно. Никой не бе по-удивен от мен, когато постъпи в „Сейнт Мартин’с“.
— И ти продължаваше да не го обичаш?
— Сър Хю, понякога го ненавиждах! — Лейди Маргарет се обърна и сега лицето й стана остро, очите й се присвиха, устните й решително се стегнаха. — Реджиналд непрекъснато говореше за него и двамата не понасяха да бъдат разделени. Нито една Коледа, нито един Великден, Еньовден или пък празникът на Архангел Михаил не минаваха без неговото присъствие. Понякога имах чувството, че съм омъжена за двама, а не за един мъж.
— А как се държеше с теб?
— Не беше развратен, но очите му играеха и се държеше леко безочливо. Мисля, че се дразнеше от брака на Реджиналд. Годините минаваха. Сър Стивън все пътуваше по някакви задачи, поставяни му от краля. Когато заминаваше, аз падах на колене и благодарях на добрия Бог, но той винаги се завръщаше.
Лейди Маргарет сякаш изплюваше думите.
— А сър Реджиналд?
— Бяхме щастливи.
— Колко години бяхте женени?
— Пет.
— А изчезването на сър Реджиналд?
— В сърцето си винаги обвинявах Д’Обини. Трябва да си чувал легендата за Артур и неговите рицари, сър Хю. Е, Реджиналд обичаше тези приказки. Той събираше истории и никога не отпращаше някой трубадур или менестрел. Стивън подхранваше тези му фантазии, както човек храни някое куче. Аз все повече започнах да се тревожа. Сър Реджиналд лелееше един свой блян, да тръгне на кръстоносен поход, а сетне, когато турците постигнаха такива успехи в Задморските земи, сър Реджиналд реши да замине на Изток и да се присъедини към тевтонските рицари в похода им срещу езичниците на Изток. Бях отчаяна. Молех го да не тръгва. Това беше единственият въпрос, по който се карахме, понякога жестоко. — Лейди Маргарет отпи от бокала с горещото вино. — Веднъж, в средата на лятото, Стивън пристигна тук. Той и Реджиналд приличаха на палави ученици. Бяха като залепнали един за друг и крояха планове за кръстоносния си поход. Отначало поискаха да устроят турнир тук, в замъка Харкорт, на една от нашите големи ливади. Бяха поканени рицари от цялото графство.
Празненствата продължиха с дни. Реджиналд беше несравним боец, майстор на турнирите. Цял гореше от възбуда и все повече говореше за кръстоносния си поход. Изпитото в компанията на сър Стивън вино не подобри положението. В последния ден на турнира Реджиналд ми каза, че окончателно е решил да замине. Тази вечер се карахме до късно. Той пренощува в отделна стая. На следващата сутрин бе заминал.
Лейди Маргарет стисна бокала с виното и се загледа в огъня, като продължаваше да се полюлява напред-назад.
— Мадам, как замина той?
— Взе един боен кон, едно товарно пони, пари, провизии и дрехи. Бил е видян от някои арендатори, но Реджиналд често пътуваше…
— Наистина ли са го видели? — прекъсна я Корбет.
— Е, мъжът ми изглежда бързал и дори не спрял да ги поздрави, но те разпознали коня и отличителните му цветове. Никой не може да ги сбърка.
— И не взел със себе си нито коняр, нито прислужник?
— Никого. Отначало помислих, че се муси, че се е впуснал в някаква лудешка история и че ще се върне скоро. Мина седмица и започнах да се тревожа. Сър Стивън продължаваше да стои тук. Той направи някои внимателни проучвания. Гостилничарят от „Горският фенер“ бил видял мъжа ми, видели го били също и в Хънстантън, където взел кораб за Дордрехт. Трябва да е платил добри пари, защото натоварил и коня, и понито.
— А Д’Обини?
— Скарах се с него. Засипах го с обиди и заплахи. Казах му, че всичко е станало заради него и най-малкото, което може да направи, е да ми помогне. Оставих управители да надзирават делата в Харкорт и поех заедно със сър Стивън по същия път като съпруга ми. Заминахме за Хънстантън и преживяхме най-ужасното пътуване по море до Дордрехт. Отначало получихме добри новини. Сър Стивън отиде и разговаря с някои жители на града и с кмета. Доведе един пътуващ търговец, който уверено се закле, че е видял сър Реджиналд, че моят съпруг заявил, че е решил да замине, за да участва в похода на Изток. Ние продължихме нататък, но не успяхме да открием никаква следа от него. Сър Стивън каза, че не вижда никакъв смисъл в това. След три месеца ме остави на границата край Кьолн.