Контейнери на смъртта

Хирано съвсем не очакваше да чуе името на Домото от устата на стария инженер.

— Как бих могъл да отида в „Джошокаку“?

— Това не е толкова лесно. Хотелът не приема странични гости. Дори не всички сътрудници на компанията могат да влязат в него.

— А бихте ли могли да ме запознаете с вашия приятел?

— Той вече е мъртъв, но може би ще ви помогне господин Мишима, за когото вече ви казах. Той ходеше често в „Джошокаку“ с най-различни важни личности. Като стана дума за това, той беше принуден да напусне фирмата тъкмо заради една жена.

— Така ли?

— Да, той е прям човек и още от самото начало беше недоволен от тези безобразия. Не зная подробности, но казват, че по-миналата година, когато бе отпразнувана осемдесет и осмата годишнина на корабостроителницата в Куресаки, бил поканен и Домото. При него както винаги извикали гейша, а Мишима, без да попита никого, я пратил да си отиде. Председателят на компанията просто побеснял от яд. Така беше сложен край на кариерата на Мишима, преместиха го от отдела за военна техника в административния отдел, на който викат в компанията „сметището“. През юни миналата година Мишима се уволни, без да дочака пределната възраст. Изглежда, че не го радваше перспективата да погубва напразно живота си. Юни миналата година? Мари изчезна малко по-къс-но. Съвсем възможно е Мишима да знае нещо за нея.

Хирано беше много доволен от днешния си разговор.

Хирано се обади веднага на Тамекичи Мишима и той предложи да се срещнат. Той се съгласи с изненадващо желание. Да, чувал е за вестник „Сагами шимпо“ и ще чака репортера в къщи следващия четвъртък, когато е почивният му ден.

След сензационните си разобличения вестникът стана популярен, с него започнаха да се съобразяват дори кръговете, които бяха недоволни от линията му.

В четвъртък, в три часа следобед, както бе уговорено, Хирано дойде в квартирата на Мишима в един от жилищните квартали на градчето Хигаши Куруме — „Чучулигите“. Виждаше се, че Мишима беше го очаквал с нетърпение. Той изглеждаше на около шейсет години; косата му беше високо подстригана, почти напълно побеляла. След разговора си с Фунато Хирано очакваше да се срещне с някой навъсен старец, но за свое учудване видя един много добродушен човек. Надвисналите му посивели и космати вежди донякъде смекчаваха строгия израз на очите му.

— Господин Фунато ми се обади … Чаках ви. Браво на вас. Дори аз, дето съм работил толкова години в „Кокубу“, научих много неща за пръв път. Да, печатът е велика сила. И право да ви кажа, много ми е приятно, че всичко беше разкрито от вашия малък „Сагами шимпо“, а не от някой столичен вестник.

Мишима не скриваше възхищението си. Той покани Хирано в една стая, чиито прозорци гледаха към близкия планински склон. Възрастната съпруга на Мишима им донесе чай. В тристайния апартамент нямаше никой друг; ако имаха деца, те навярно вече бяха се отделили от родителите си.