Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Не за пръв път съм затънала в лайна, клета моя загубенячке!
В гласа й прозвучаха злобни нотки. Нотки на презрение и на
раздразнение. Жозефин не беше чувала досега този недоброжела-телен тон от устата на сестра си. Но това, което повече я разтревожи, бе завистливата нотка, която й се стори, че дочува. Едва доловима нотка, която веднага отзвуча... но все пак я чу. Ирис да й завижда? На нея? Невъзможно, си каза Жозефин. Невъзможно! Ядоса се на себе си, че си го беше помислила, и се опита да спаси положението.
- Аз ще ти помагам! Ще ти намеря история, която да разкажеш... Следващия път, когато се видиш с твоя издател, ще го шашнеш с познанията си по медиевистика.
- Така ли? И как ще стане според теб? - сопна се Ирис, докато мачкаше с десертната виличка парчетата сладкиш.
„Не хапна трошичка - отбеляза Жо наум. - Наряза го на парчета и ги разпиля из чинията. Тя не яде, тя убива храната.“
- Как бих могла да впечатля културен мъж, аз, която съм толкова невежа?
- Изслушай ме! Нали знаеш историята на Ролон, предводителя на норманите, който бил толкова едър, че дори като яхнел коня, краката му стигали до земята?
- Не я знам.
- Той бил неуморен пътник и велик мореплавател. Дошъл от Норвегия и сеел ужас. Заявявал, че в рая отива само воинът, загинал в битка. Това нищо ли не ти напомня? Имаш пълна свобода да му разправиш каквото ти хрумне за този герой. Той е създателят на областта Нормандия!
Ирис сви рамене и въздъхна.
- Няма да стигна далеч. Не знам нищо за тази епоха.
- Или можеш да му кажеш, че заглавието на „Отнесени от вихъра“, нали знаеш, книгата на Маргарет Мичъл, е взето от една творба на Франсоа Вийон...
- Така ли?
- Отнесени от вихъра е стих от балада на Франсоа Вийон.
Жозефин беше готова на всичко, за да се появи усмивка на затвореното и враждебно лице на сестра й. Беше готова да разказва смешки, да размаже по лицето си крема от сладкиша, за да види как Ирис се усмихва и сините й очи заискряват, прогонвайки чернилката, която ги помрачаваше. Тя зарецитира, изпънала ръкава на бялата хавлия като римски трибун, който държи реч пред събраното множество:
Рппсез а топ аоШ йе$Ипе$
Е( (ош аШгез аоШ умаШз
8’гЬ еп $оп1 сНа§гта ои соиггоисез
АиШШ еп етроПе 1е уеп(К
Ирис се подсмихна и я погледна заинтригувана.
Жозефин беше преобразена. Тя излъчваше мека светлина, която й придаваше необяснимо очарование. Изведнъж се беше превърнала в знаеща и уверена, нежна и доверчива жена, толкова различна от познатата й Жозефин! Ирис я погледна със завист. Мимолетна искра, която угасна мигновено, както се и появи, но Жо успя да я забележи.
- Слез на земята, Жо. На кого му пука за Франсоа Вийон!
Жозефин млъкна, въздъхна.
- Исках само да ти помогна.
- Знам, много мило от твоя страна... Много си мила, Жо. Абсолютно не си наясно с нещата, но си много мила!
„Обратно на изходна позиция - помисли Жозефин. - Пак аз съм смотанячката... Исках само да й помогна. Жалко.“
Жалко за нея.
Имаше го все пак онова раздразнение, онази завистлива нотка в гласа на Ирис, която бе доловила. На два пъти, само за секунди! „Не съм толкова загубена, щом тя ми завижда - помисли Жо и изпъна рамене, - не съм толкова смотана... Освен това не си поръчах ябълков сладкиш. Спестих си поне сто грама.“
Огледа се победоносно. „Тя ми завижда, завижда ми! Имам нещо, което й липсва, а го желае! Показа го за хилядна от секундата с поглед, с промяна на тона. И целият този лукс, палмите наоколо, стените от бял мрамор, синкавите отблясъци по стъклата на огромните прозорци, жените в бели хавлии, които се протягат и гривните им подрънкват -
1 Умират всички на земята: и знатен, и плебей презрян; и кой каквото ще да смята,
но всичко тук е прах отвян! („Балада на старофренски“)
Франсоа Вийон „Стихотворения“, превод Кирил Кадийски, издателство „Нов Златорог“, С., 1997. - Б. пр.
и юбщо не ми пука от всичко това. Не бих сменила живота си за никой друг на света. Върнете ме обратно в X, XI, XII век! Възраждам се, с граните ми порозовяват, изправям гръб, без седло яхвам коня зад Ро-лон Великана и бягам с него, обхванала съм го с двете ръце... Сражавам се редом с него край бреговете на Нормандия, разширявам владенията му чак до Мон Сен Мишел, приемам незаконородения му син, отглеждам го и той става Вилхелм Завоевателя!“
В ушите й прокънтяха тръбите на церемонията по коронясването на Вилхелм.