Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Марвис вдигна глава.
— Станало ли е нещо?
— Гледай си телевизора, Марвин.
Реймънд се приближи до вратата на стая 714 и отключи. Стаята беше оскъдно осветена. Във въздуха се носеше парливият мирис на дезинфектант и на мръсни дрехи. Пациентът лежеше на леглото с гръб към Реймънд.
— Добър вечер, задник. Нося ти малък подарък от приятелката ти.
Замахна с гумения маркуч и силно удари спящия човек. Чу се вик и мъжът опита да се надигне. Реймънд го ритна да легне и яростно започна да го налага с маркуча. После се наведе над него и попита:
— Приятно ли ти беше, скапаняко? Защото на мен ми стана много хубаво. — Дръпна завивката и възкликна: — Мамка му…
Ричард Стайнберг спря микробуса до контейнера за смет зад магазина за хранителни стоки, отвори страничната врата, извади найлоновото въже и бързо го хвърли в боклука. После се качи отзад и помогна на Мик да стане от пода и да седне на седалката.
— Добре ли си?
Мик го погледна с безизразни очи.
— Торазин.
— Знам. — Ричард надигна главата му, даде му вода и изтръпна, като видя синините на ръцете му. — Ще се оправиш. Почивай си. Предстои ни дълъг път.
Мик изпадна в безсъзнание.
Когато пристигнаха първите полицейски коли, влекачът тъкмо вдигаше черния автомобил „Пронто Спайдър“ на платформата си.
Реймънд изскочи да ги посрещне, после забеляза Доминик и викна:
— Тя е! Арестувайте я!
Доминик се престори на изненадана.
— Какви ги говориш?
— Да ти го начукам! Знаеш за какво говоря. Гейбриъл избяга.
— Мик е избягал? О, господи, как? — Тя погледна полицаите. — Нали не мислите, че имам нещо общо с това? Стоя тук от двайсет минути и не мога да потегля.
Шофьорът на влекача кимна.
— Така е, полицай. Мога да потвърдя това. И не сме видели нищо, по дяволите.
Пред главния вход спря линкълн „Континентал“ и от него слезе Антъни Фолета. Беше облечен в светложълт анцуг.
— Реймънд, какво… Доминик, какво правиш тук, по дяволите?
— Отбих се да си дам оставката. Баща ми загина при нещастен случай в морето. — Тя погледна Реймънд. — Изглежда, главорезът ти здравата е объркал нещата.
Фолета я погледна, после дръпна полицая настрана.
— Аз съм доктор Фолета, директорът на клиниката. Тази жена работеше с пациента, който е избягал. Ако са планирали това заедно, може би той е в колата й.
Полицаят заповяда на хората си да влязат с кучетата в клиниката, после насочи вниманието си към Доминик.
— Госпожице, вземете си нещата. Ще трябва да дойдете с мен.
В края на есента на 1974 година се върнах в Англия с двамата си колеги. Всички бяхме щастливи, че отново сме в „цивилизацията“. Знаех, че Пиер е изгубил апетита си за работа и иска да се върне в Щатите. Семейството му бе успяло да го убеди да се заеме с политика. Онова, от което най-много се страхувах, беше, че той настоява Мария да замине с него.
Да, страхувах се. Защото истината беше, че се бях влюбил в годеницата на най-добрия си приятел.
Как е възможно човек да допусне това? Хиляди пъти съм разсъждавал по този въпрос. Трудно е да обясниш любовта, макар че отначало се опитах да го направя. Убеждавах се, че става дума за сладострастие, предизвикано от естеството на работата ни. Археологията е занимание за самотници. Екипите често са принудени да живеят и работят в примитивни условия и да се откажат от обикновените радости на личния живот и хигиената, за да свършат работата си. Скромността отстъпва пред практичността. Вечерното къпане в поток и всекидневният ритуал на обличане и събличане — самото съжителство може да се превърне в пиршество за очите. Една невинна наглед постъпка може да предизвика раздвижване в слабините и да задейства помпата на сърцето, лесно подвеждайки отслабналото съзнание.
Дълбоко в душата си знаех, че всички тези неща са оправдания, защото красотата на Мария ме опияни от мига, в който Пиер ни запозна, когато бяхме първокурсници в Кеймбридж. С високите си скули, дългите черни коси и интелигентните, черни като абанос очи, излъчващи почти животински блясък, Мария беше видение, което завладя душата и сърцето ми. Но не можех да предприема нищо, за да не разваля приятелството си с Борджия.
Но не се отказах. Казах си, че Мария е като бутилка уникално вино, което жадувам да опитам, но никога няма да отворя, и потиснах емоциите си. Или поне така мислех.