Приключението на коледния пудинг
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #33
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Приключението на коледния пудинг». Краткое содержание книги:
Сънят
Еркюл Поаро погледна изучаващо къщата. Погледът му се плъзна за момент по заобикалящите я сгради, магазините, голямата фабрика отдясно и блоковете с евтини апартаменти отсреща.
После погледът му се върна отново на „Нортуей Хаус“. Реликва от минали времена, времена, в които нямаше ограничения за площта, времена на спокойствие, когато зелени поля са ограждали тази показно пищна сграда. Сега бе по-скоро анахронизъм, занемарен и забравен в трескавото ежедневие на модерен Лондон, и вече никой не можеше да каже къде точно се намира.
Освен това много малко бяха хората, които биха могли да кажат на кого принадлежи, въпреки че името на собственика беше сред тези на най-богатите в света. Но парите можеха както да купуват популярност, така и да я скриват. Бенедикт Фарли, ексцентричният милионер, не парадираше с резиденцията си. Самият той рядко се явяваше на публични места и хората почти не го виждаха. От време на време присъстваше на заседания на някой управителен съвет. Слабата му фигура, орловият нос и стържещият глас лесно се разпознаваха сред събралите се директори. За него се носеха легенди. Говореше се, че е проклет, в същото време изключително щедър, както и за някои негови лични странности — като например кърпеният му халат, за който се смяташе, че е от двайсет и осем години, неизменното му меню от зелева супа и хайвер и омразата му към котки. Всички тези неща бяха публична тайна.
Еркюл Поаро също ги знаеше. Но познанията му за човека, когото се канеше да посети, се свеждаха само до това. Писмото, което носеше в джоба на палтото си, също не му бе много от полза.
След като разгледа мълчаливо минута-две този меланхоличен символ на отминали години, той се изкачи по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Погледна елегантния си ръчен часовник, с който най-сетне бе заменил любимеца си — един голям старомоден джобен часовник. Да, беше точно девет и половина. Както обикновено Еркюл Поаро бе точен до минута.
След необходимия интервал от време вратата се отвори. Един чудесен екземпляр на вида иконом застана на прага, фигурата му се очерта на фона на осветен вестибюл.
— Господин Бенедикт Фарли? — попита детективът.
Безразличният поглед на иконома го обходи от главата до петите. Нямаше нищо обидно, но пък беше ефективно. „До най-малката подробност“ — помисли си Поаро с разбиране.
— Имате ли уговорена среща, сър? — попита любезно икономът.
— Да.
— Името ви, сър?
— Мосю Еркюл Поаро.
Икономът се поклони и се отдръпна.
Еркюл Поаро влезе в къщата, а икономът затвори вратата след него.
Имаше обаче още една формалност, преди сръчните му ръце да поемат шапката и бастуна на посетителя.
— Извинете ме, сър. Наредено ми е да попитам за писмото.
Поаро извади от джоба си сгънатото писмо и го подаде на иконома. Той му хвърли бегъл поглед и му го върна с поклон. Детективът го прибра отново в джоба си. Съдържанието му беше кратко.
Нортуей Хаус
Мосю Еркюл Поаро
Уважаеми господине,
Господин Бенедикт Фарли би искал да се посъветва с вас. Ако ви е удобно, ще се радва да го посетите на горепосочения адрес утре (четвъртък) в 9.30 вечерта.
Искрено ваш
Хюго Корнуорти (Секретар)
Моля, носете това писмо с вас.
С обигран жест икономът взе шапката, бастунчето и палтото на Поаро и каза:
— Моля, качете се горе в кабинета на господин Корнуорти.
Той го поведе нагоре по широкото стълбище. Поаро го последва, като преценяващо оглеждаше многобройните предмети на изкуството. Неговият вкус все пак си оставаше този на дребен буржоа.
На първия етаж икономът почука на една врата.
Веждите на Еркюл Поаро леко се повдигнаха. Беше първата проява на дисхармония, на която се натъкваше в този дом. Съвършеният иконом никога не чука на вратата, а без съмнение този беше такъв.
Може би това беше, така да се каже, една от проявите на ексцентричността на милионера.
Отвътре се чу глас, който каза нещо и икономът отвори вратата. Той обяви (а на Поаро отново му се стори, че става нещо необичайно):
— Господинът, когото очаквате, сър.
Поаро влезе в стаята. Беше огромно помещение с оскъдна мебелировка, която сочеше деловото му предназначение. Имаше стелажи с много книги, справочници, две кресла и импозантно бюро, на което се виждаха прилежно подредени документи. Ъглите на стаята тънеха в сумрак, защото единствената светлина идваше от настолна лампа със зелен абажур, поставена на малка масичка до едно от креслата. Беше нагласена така, че да осветява този, който се приближава от вратата. Еркюл Поаро примигна леко, като си даде сметка, че крушката е най-малко сто и петдесет вата. В едното кресло се бе разположил слаб човек, загърнат в закърпен халат — Бенедикт Фарли. Вратът му беше изпънат, а носът му стърчеше като клюн на птица. Кичур от бяла коса, подобно на този на какаду, стърчеше над челото му. Очите му блестяха зад очила с дебели стъкла. Той се втренчи подозрително в посетителя си.