Приключението на коледния пудинг
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #33
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Приключението на коледния пудинг». Краткое содержание книги:
— Хъм — обади се най-сетне, а гласът му прозвуча рязко и грубо с характерната дрезгава нотка. — Значи вие сте Еркюл Поаро, а?
— На вашите услуги — поклони се любезно гостът, сложил ръка върху креслото.
— Седнете, седнете — подкани го сприхаво старецът.
Поаро седна и светлината на лампата го огря целия. Зад нея другият го изучаваше внимателно.
— А как да разбера, че наистина сте Еркюл Поаро, а? — попита раздразнено старецът. — Кажете ми, де?
Детективът отново извади писмото от джоба си и му го подаде.
— Да — отбеляза злобно милионерът. — Това е. Това е писмото, което накарах Корнуорти да напише. — Той го сгъна и му го върна. — Значи вие сте този човек, а?
— Уверявам ви, няма никаква измама — махна с ръка посетителят.
Изведнъж Бенедикт Фарли се изкиска:
— Така казва и фокусникът, преди да извади златната рибка от шапката си! Знаете ли, тези думи са част от номера.
Поаро не отговори.
— Мислите си, че съм подозрителен стар човек, а? — обади се отново Фарли. — Такъв съм. Не се доверявай на никого! Това е моето мото. Когато си богат, на никого не можеш да имаш доверие. Не, не, не можеш!
— Искали сте да се посъветвате с мен — напомни му любезно Поаро.
Старецът кимна:
— Повикай си експерт, цената няма значение. Както сте забелязали, мосю Поаро, не съм ви питал за хонорара ви. И няма да го направя. Ще ми изпратите сметката по-късно. Няма да се пазаря. Проклетите глупаци от бакалията си мислят, че могат да ми искат два шилинга и девет пенса за яйцата, когато на пазара са по два и седем! Измамници! Но мен не могат да измамят. Професионалистът обаче е нещо друго. Той си струва парите. Аз самият съм такъв и си го знам.
Еркюл Поаро мълчеше. Слушаше внимателно, с глава леко наклонена настрани.
Въпреки че запази невъзмутим израз на лицето си, той изпита разочарование. Все още не можеше да определи защо. До този момент Бенедикт Фарли му изглеждаше истински, тоест отговаряше на популярната представа за милионера. И все пак Поаро беше разочарован.
„Този човек е шарлатанин — помисли си той с нотка на отвращение. — Нищо друго, освен шарлатанин.“
Познаваше и други милионери, които също бяха ексцентрични, но при тях той усещаше някаква сила, някаква вътрешна енергия, която предизвикваше уважението му. Ако бяха облечени в износен закърпен халат, то би било просто защото обичат да носят такъв халат. Но халатът на Бенедикт Фарли беше, или поне така се стори на Поаро, като театрален костюм. А и самият човек се държеше някак театрално. У него се затвърждаваше убеждението, че всяка дума, която този човек изговаря, цели да го впечатли. Той отново спокойно повтори:
— Искали сте да се посъветвате с мен, господин Фарли?
Изведнъж поведението на милионера се промени. Той се надвеси напред. Заговори бавно, а гласът му заприлича на грачене.
— Да, да… Искам да чуя какво ще ми кажете… какво мислите… Повикай си професионалист! Така правя аз! Най-добрият доктор… най-добрият детектив… То е нещо и за двамата.
— Не ви разбирам, мосю — промърмори Поаро.
— Естествено! — сряза го Фарли. — Още не съм започнал да ви разказвам. — Той се наведе още малко напред и въпросът му проехтя като изстрел: — Какво знаете за сънищата, мосю Поаро?
Веждите на малкия човек се повдигнаха. Съвсем не беше очаквал подобен въпрос.
— По тази тема, господин Фарли, бих ви препоръчал книгата на Наполеон „Книга за сънищата“ или пък най-известния психолог от Харли Стрийт.
— Опитах и двете… — отвърна тъжно Бенедикт Фарли.
Последва пауза. Не след дълго милионерът заговори първо шепнешком, а сетне гласът му започна постепенно да се извисява.
— Един и същи сън… нощ след нощ. Плаша се, казвам ви, плаша се… Винаги е един и същ. Седя си в стаята, която е съседна на тази. Седя си на бюрото и пиша. Там има стенен часовник. Аз го поглеждам, за да видя колко е часът… точно три и двайсет и осем минути. Разбирате ли, часът е винаги един и същ. И когато видя колко е часът, мосю Поаро, знам, че трябва да го направя. Не искам да го направя… съпротивлявам се… но трябва… — Последните му думи прозвучаха като пронизителен писък.