Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
— Айда — тихо казва тя. — Отивам да говоря с Айда и този път тя ще ми разкаже всичко.
30.
Нике отваря вратата, когато Симоне позвънява. Той я гледа въпросително.
— Здравей — казва тя.
— Имам нови карти — заявява той оживено.
— Браво на теб — казва тя.
— Някои са момичешки, но има и много силни.
— Сестра ти вкъщи ли е? — пита Симоне и потупва Нике по ръката.
— Айда! Айда! — Нике се затичва по тъмния коридор и изчезва навътре в апартамента.
Симоне стои и чака. Тогава чува странен помпащ звук, нещо дрънчи слабо и след малко тя вижда слаба, прегърбена жена да се приближава към нея. Тя дърпа малка количка, на която е монтирана бутилка с кислород. Жената е свързана с бутилката чрез маркуч, който през тънки пластмасови тръбички помпа кислород в ноздрите й.
Жената почуква гърдите си със слаб юмрук.
— Ем… физема — изсъсква тя, след което набръчканото й лице се сгърчва от дрезгава, напрегната кашлица.
Когато най-после спира да кашля, прави знак на Симоне да влезе. Минават заедно по дългия, тъмен коридор, докато стигнат до хол, пълен с тежки мебели. На пода, между остъклен шкаф за стереоуредба и ниската маса на телевизора, Нике си играе с покемон картите си. На кафявото канапе, между две палмови растения, седи Айда.
Симоне не може да я познае. Няма никакъв грим. Лицето й е красиво и много младо, изглежда толкова деликатна. Косата й е сресана и събрана в спретната опашка.
Протяга ръка към кутия цигари и с треперещи ръце запалва една в същия момент, в който Симоне влиза в стаята.
— Здравей — казва Симоне. — Как си?
Айда вдига рамене. Изглежда, като че е плакала. Дърпа си от цигарата и вдига зелена чиния към огънчето, като че се страхува да не падне пепел върху мебелите.
— Седни — изсъсква майката към Симоне, която сяда в едно от широките кресла, натикани между канапето, масата и палмите.
Айда си тръска в зелената чиния.
— Точно идвам от болницата — казва Симоне. — Баща ми е бил прегазен. Бил е на път към морето, към Уайлорд.
Изведнъж Нике се изправя рязко. Лицето му е яркочервено.
— Уайлорд е ядосан, много ядосан, много ядосан.
Симоне се обръща към Айда, която преглъща трудно и затваря очи.
— За какво става дума? — пита Симоне. — Кой е Уайлорд? За какво става дума?
Айда гаси цигарата, после казва с несигурен глас:
— Изчезнали са.
— Кои?
— Групата момчета, които ни тормозеха. Нике и мен. Бяха ужасни, щяха да ме бележат, щяха да направят…
Тя млъква и поглежда майка си, която изсумтява.
— Щяха да направят клада… от мама — бавно казва Айда.
— Гнусни… копелета — изсъсква майката от другото кресло.
— Използват имена от Покемон, казват се Азелф, Магмортар или Лусио. Понякога ги сменят, не се разбира.
— Колко са?
— Не знам, може би само пет — отговаря тя. — Хлапета са, най-големият е колкото мен, най-малкият сигурно е само на шест. Но решиха, че всички, които живеят тук, трябва да им дават нещо — казва Айда и за пръв път среща погледа на Симоне. Очите й са кехлибаренокафяви, красиви, ясни, но изпълнени със страх. — Малките деца трябваше да им дават бонбони, химикалки — продължава тя с тънкия си глас. — Изпразваха касичките си, за да не ги набият. Други им даваха нещата си, мобилни телефони, Нинтендо игри. Взеха якето ми, цигари. А Нике само го биеха, взимаха му всичко, толкова го тормозеха.
Гласът й замира и от очите й потичат сълзи.
— Те ли са отвлекли Бенджамин? — пита Симоне направо.
Майката на Айда маха с ръка:
— Това… момче… не… е… добро…
— Отговори ми, Айда — разпалено казва Симоне. — Ще ми отговориш веднага!
— Не… крещи… на… дъщеря ми — изсъсква майката.
Симоне клати глава към нея и казва още веднъж, още по-остро:
— Сега ще ми кажеш какво знаеш, чуваш ли?
Айда преглъща трудно.
— Не знам много — казва тя накрая. — Бенджамин се намеси, каза да не даваме нищо на тези момчета. Уайлорд полудя, каза, че това е война, искаше много пари от нас.
Запалва нова цигара, треперейки, дърпа веднъж, внимателно тръска пепелта в зелената чиния и продължава:
— Когато Уайлорд разбра, че Бенджамин е болен, даде на хлапетата игли, за да го одраскат…
Тя млъква и вдига рамене.