Отвъд реката, сред дърветата

— Продължавай, моля те. Трябва ли да вземеш лекарството си?

— Да върви по дяволите лекарството ми. По дяволите ВЩСЕВ.

— Вече ми обясни това.

— Дяволски ми се иска да си войник с точния си, предан ум и прекрасната си памет.

— Бих искала да бъда войник, ако можех да воювам под твое командуване.

— Никога не се хващай да воюваш под мое командуване. Аз съм предпазлив, но не съм късметлия. Наполеон искаше да има късметлии командири и беше прав.

— Понякога и ние с тебе сме имали късмет.

— Да. Добър или лош.

— И все пак късмет.

— Разбира се. Но не бива да се воюва само на късмет, макар че без него не може. Всички, които воюваха, разчитайки единствено на късмета си, загинаха славно като кавалерията на Наполеон.

— Защо мразиш кавалерията? Почти всички добри момчета, които познавам, бяха в трите добри полка на кавалерията или пък във флотата.

— Аз не мразя никого, дъще — каза полковникът и отпи от светлото, сухо червено вино, което беше приятелско като къщата на твоя брат, ако с брат ти сте добри приятели. — Само имам собствено схващане за кавалеристите, до което съм стигнал след внимателно обмисляне и преценка на техните способности.

— Наистина ли не са добри?

— Нищо не струват — каза полковникът, а след това си спомни, че трябва да бъде учтив и добави: — В наше време.

— Всеки ден е разочарование.

— Не, всеки ден е нова и красива илюзия. И всичко, което е фалшиво в илюзията, може да се отреже като с бръснач.

— Моля те, само не отрязвай мен.

— Теб нищо не може да те отреже.

— Целуни ме и ме прегърни силно, а после да погледаме заедно Канале Гранде — сега светлината в него е прекрасна — и ми разкажи още, моля те.

Загледаха се в Канале Гранде — светлината в него наистина беше прекрасна — и полковникът продължи:

— Дадоха ми полк, защото командуващият генерал беше разжалвал едно момче, което познавах от времето, когато беше на осемнайсет години. Разбира се, той вече не беше момче. Полкът се оказа не по силите му, но преди да го погубя, за мене този полк беше най-добрият, за който можех да мечтая през живота си. — Той добави: — Погубих го по заповед, разбира се.

— Как се погубва полк?

— Вече си близо до успеха, остава ти само да изпратиш парламентьор, за да може противникът да обсъди положението и да се предаде, ако си прав. Професионалистите са много разумни, а тези фрицове бяха професионалисти, като се изключат фанатиците. И в този момент телефонът иззвънява и се обаждат от щаба на корпуса по заповед, издадена от щаба на армията или на армейската група, а може би дори и от ВЩСЕВ — прочели са името на града в някакъв вестник, изпратен, да речем, от Спа, от някой кореспондент, и заповедта е да се завземе този град чрез щурм. Градът е важен, защото за него са писали във вестниците. И ти трябва да го завземеш.