Отвъд реката, сред дърветата

Така че ти отново нападаш. После ще ти разкажа как изглежда това.

Полковникът погледна играта на светлината върху тавана, отразена частично от Канала. Тя извършваше чудновати, но равномерни движения, които се променяха като течението на поточе, в което живее пъстърва, но не изчезваха, а само се преместваха със слънцето.

След това погледна своето великолепно момиче, видя удивителното й смугло лице на възрастно дете, което можеше да разбие сърцето му — той щеше да се раздели с нея в 13:35 (това беше сигурно) — и каза:

— Хайде да не говорим за войната, дъще.

— Моля те. Моля те. Така ще имам за цялата седмица.

— Кратък срок. Имам предвид, ако се отнася за време, прекарано в затвора.

— Нямаш представа колко дълга може да бъде седмицата, когато си на деветнайсет години.

— Няколко пъти ми се е случвало да разбера колко дълъг може да бъде един час. Бих могъл да ти разкажа колко дълги могат да бъдат две минути и половина.

— Разкажи ми, моля те.

— Бях в двудневен отпуск в Париж след боя при Шнее Айфел и като приятел на някои хора, имах честта да бъда на нещо като събрание, където присъствуваха само акредитирани и доверени лица. Там генерал Уолтър Бедъл Смит ни обясни колко лесна ще бъде операцията, наречена по-късно „Хюртгенски лес“. Всъщност Хюртгенският лес беше само част от фронта. Цялата местност се казва Щатсвалд и там именно германското Върховно командуване реши да се бие, тъй като след превземането на Аахен пътят към Германия беше открит. Надявам се, че не те отегчавам.

— Ти никога не ме отегчаваш. Нищо, което се отнася за войната, не ме отегчава, с изключение на лъжите.

— Ти си удивително момиче.

— Да. Отдавна знам това.

— Наистина ли би искала да воюваш?

— Не знам дали ще мога. Но бих се опитала, ако ме научиш.

— Никога няма да те науча. Само ще ти разказвам весели случки.

— Тъжни истории за кончината на крале.

— Не. Някой ги е нарекъл Джи Ай89. Боже, колко ненавиждам тази дума и начина, по който я използуваха. Читатели на комикси. Бяха дошли от различни краища — повечето не по собствено желание. Не всички. Но всички четяха един вестник, наречен „Старз анд Страйпс“, и трябваше непременно да пишат в него за твоята част, в противен случай те смятаха за пропаднал командир. Аз бях в повечето случаи пропаднал. Опитвах се да се отнасям приятелски с кореспондентите, а на това събрание присъствуваха някои много добри. Няма да споменавам имена, защото мога да пропусна няколко славни кореспонденти, а това ще е несправедливо. Бяха дошли някои от добрите, които не помня. Освен това имаше и кръшкачи, шарлатани които твърдяха, че са ранени, ако ги одраска парче от снаряд, военни, наградени с „Пурпурно сърце“ заради катастрофи с джипове, хора, просветени в някои тайни, страхливци, лъжци, крадци и кариеристи. Имаше и няколко убити, които не присъствуваха. И те даваха жертви. Голям процент. Но нито един от убитите не присъствуваше, както казах. Имаше и жени, макар и в прекрасни униформи.