Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Сега, след като вече я няма в стаята, не трябва да й мислим злото. Макар че като истинска венецианка бих искала тя да е мъртва.
— И аз, но тъй като не е, хайде да я забравим завинаги.
— Завинаги и во веки веков. Мисля, че го казах както трябва. Или на испански para sempre.
— Para sempre и брат му — каза полковникът.
Глава двадесет и осма
Лежаха един до друг и мълчаха, а полковникът усещаше как бие сърцето й. Приятно е да чувствуваш до себе си сърцето й под черния пуловер, изплетен от някоя леля, и тъмната коса, дълга и тежка, върху здравата ти ръка. Не е тежка, мислеше той, по-лека е от всичко на света. Тя лежеше, тиха и ласкава, и каквото и да притежаваха, беше в здрава връзка. Той я целуна нежно, жадно и както става, когато връзките са съвършени, изведнъж всичко сякаш замря.
— Ричард — каза тя, — съжалявам, че се получава така.
— Никога не съжалявай за нищо — отговори полковникът. — Дори и за убитите, дъще.
— Повтори.
— Дъще.
— Ще ми разкажеш ли някои хубави неща, за да си мисля през седмицата, и още за войната? Искам да науча повече за нея.
— Хайде да зарежем войната.
— Не. Трябва ми. Наистина искам да науча повече за нея.
— И аз. Но не като си служа с хитрости. Знаеш ли, веднъж в нашата армия един офицер, с чин генерал, посредством интриги се добра до плана на учението. Предвиждаше всеки ход на противника и се държа така блестящо, че го повишиха и го направиха командир на много по-достойни от него войници. Ето защо веднъж ни разбиха. А и защото съботите и неделите са на почит при нас.
— Днес сме събота.
— Знам. Все още мога да броя до седем.
— За всичко ли така се сърдиш?
— Не се сърдя, просто съм на половин век и знам кое как е.
— Разкажи ми още за Париж, защото обичам да мисля за теб и за него през седмицата.
— Дъще, защо не престанеш с този Париж?
— Ходила съм в Париж, а и пак ще отида там и искам да го познавам. Това е най-чудният град на света и аз искам да знам някои неща за него, когато го видя отново.
— Ще идем заедно и там ще ти разкажа.
— Благодаря ти. Но сега ми разкажи малко, колкото да имам за следващата седмица.
— Леклерк беше негодник от знатен произход, мисля, вече ти обясних. Много смел, крайно високомерен и изключително честолюбив. Вече е мъртъв, както казах.
— Да.
— Говорят, че умрелите не трябва да се споменават с лошо. Но аз мисля, че това е най-подходящото време да се каже истината за тях. Винаги съм говорил за мъртвите това, което бих им казал в лицето. — И добави: — Без да се колебая.
— Хайде да не говорим за него. Вече съм го разжалвала в душата си.
— А какво искаш, нещо оригинално?
— Да, моля те. Вкусът ми е много изпортен от четене на илюстровани списания. Но ще се занимавам с Данте през цялата седмица, докато те няма. Ще ходя на църква всяка сутрин. Мисля, че това ще е достатъчно.
— А преди обяд ходи в „Хари“.
— Добре — съгласи се тя. — Моля те, разкажи ми нещо оригинално.
— Не мислиш ли, че ще бъде по-добре просто да заспим?
— Как можем да заспим сега, след като ни остава толкова малко време? Нека да се погаля — каза тя и провря челото си под брадата му, като отблъсна главата му назад.
— Е, хайде. Ще говоря.
— Първо ми дай да държа ръката ти. Ще я усещам в своята ръка, докато чета Данте и върша други неща.
— Данте беше долен тип. По-самонадеян и от Леклерк.
— Знам. Но не пишеше долнопробно.
— Не. И Леклерк умееше да воюва. Отлично.
— А сега ми разказвай.
Главата й лежеше на гърдите му и полковникът попита:
— Защо не искаш да си сваля куртката?
— Приятно ми е да усещам копчетата. Неприлично ли е?
— Само един отчаян кучи син може да си помисли така — каза полковникът. — Колко души от семейството ти са воювали?
— Всички. Винаги. Били са и търговци, а някои — дожове на града.
— Но всички ли са воювали?
— Да, доколкото знам.
— Хубаво. Ще ти кажа всяко проклето нещо, което искаш да знаеш.
— Просто нещо оригинално. Както в илюстрованите списания, а може и още по-долнокачествено.
— „Доменика дел Кориере“ или „Трибуна Илустрата“?
— Още по-долнокачествено.
— Първо ме целуни.
Тя го целуна нежно, продължително, отчаяно и полковникът не можеше да мисли за никакви боеве, нито за оригинални и необикновени случки. Мислеше само за нея, какво изпитваше тя и колко близко е животът до смъртта, когато настъпи унесът. А какво, по дяволите, е унесът и какъв е неговият чин и личен номер? И как усеща тя черния пуловер до тялото си? Кой е сътворил всичката и гладкост и очарование, удивителния блясък, жертвеността и детската мъдрост? Да, ти би могъл да разбереш какво е унесът, а вместо него ти се пада сестрата на съня.