Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Може би е по-добре. На кого му пука за войната в крайна сметка?
— На мен и на теб може би — каза тя и го помилва по главата. — Ето ти две таблетки от квадратното шишенце. Ето ти чаша от наливното vino87. Аз ще ти изпратя по-хубаво от нашите имения. Моля те, нека да поспим малко. Моля те, бъди добро момче и просто да полежим малко двамата, и да се обичаме. Моля те, сложи тук ръката си.
— Здравата или ранената?
— Ранената. Тази, която обичам и не трябва да забравям през цялата седмица. Не мога да я задържа за себе си, както ти ще задържиш камъните.
— Те са в сейфа — каза полковникът. — На твое име.
— Нека просто да поспим и да не мислим за никакви камъни, нито пък за скърби.
— По дяволите скърбите! — каза полковникът, очите му бяха затворени, а главата му облегната леко на черния пуловер, който беше неговата родина.
Човек трябва да има някаква проклета родина, мислеше той. Ето моята.
— Защо не си президент? — попита момичето. — Ти би станал забележителен президент.
— Аз президент?! Когато бях на шестнайсет години, служех в националната гвардия на щата Монтана. Но никога през живота си не съм носил папионка и не съм, нито пък някога съм бил пропаднал галантерист. Нямам качества за президент. Не бих могъл да оглавя дори и опозицията, макар че няма да се иска от мене да седя на телефонни указатели, когато ме фотографират. Нито пък съм от онези генерали, които не знаят какво е сражение. По дяволите, аз никога не съм стъпвал във ВЩСЕВ. Не бих могъл да бъда дори и застаряващ сенатор — не съм достатъчно стар. Сега ни управлява някак си утайката. Управлява ни нещо, подобно на това, което намираш на дъното на чашите с безвкусна бира, където проститутките са изгасили цигарите си. Заведението все още не е почистено, а на сандъка дрънка пианист-любител.
— Не разбирам, защото моят американски е несъвършен. Но това звучи ужасно. А ти не се гневи. Нека аз да се гневя вместо тебе.
— Знаеш ли какво значи пропаднал галантерист?
— Не.
— Не е нещо недостойно. В нашата страна ги има много. Най-малко по един във всеки град. Не, дъще, аз съм само действуващ войник, а това е най-последният човек на света, според онези, които погребват в Арлингтън, ако изобщо върнат тялото. Близките имат право на избор.
— Хубаво ли е в Арлингтън?
— Не знам. Никога не съм бил погребван там.
— Къде искаш да бъдеш погребан?
— Горе в планината — каза той, като бързо взе решение. — На някое от местата, където ги разбихме.
— Мисля, че трябва да бъдеш погребан на Грапа.
— В някое ъгълче на който и да е изровен от снарядите склон, стига само да пасат добитъка над мене през лятото.
— А там има ли добитък?
— Разбира се. Има навсякъде, където през лятото расте хубава трева, а момичетата от къщите, построени солидно в най-високите части на планината — там и къщите, и момичетата издържат на снега, — слагат през есента капани за лисици, след като закарат долу добитъка. Добитъкът се изхранва и със сено от закрепените с пръти купи.
— И ти не искаш нито Арлингтън, нито Пер Лашез или това, което имаме тук?
— Вашата жалка могила?!
— Знам, че е най-недостойното нещо в този град. Или по-правилно, в това сити. Научих се от теб да го наричам град. Но ще се погрижа да попаднеш там, където искаш, а ако пожелаеш, и аз ще дойда с теб.
— Не. В гроба човек отива сам. Както в тоалетната.
— Моля те, не бъди груб.
— Исках да кажа, че бих се чувствувал добре, ако си с мене. Но е много егоистично и грозно. — Той спря и потъна в несвързани мисли, а после каза: — Не. Ти се омъжи, имай петима синове и всичките ги кръсти Ричард.
— Лъвското сърце — отговори момичето, защото беше възприела положението, без дори да хвърли поглед, и решила да играе това, което държи, както човек сваля картите, след като е преброил точно.
— Въшливото сърце — каза полковникът. — Несправедливият и непримирим критикар, който хули всички.
— Моля те, не бъди груб, когато говориш. И ако искаш да знаеш, ти хулиш себе си най-много. Притисни ме много силно и нека да не мислим за нищо.
Той я притисна толкова силно, колкото можеше и се опита да не мисли за нищо.
Глава тридесета
Лежаха спокойно на леглото и полковникът се опитваше да не мисли за нищо, както не беше мислил за нищо толкова много пъти на толкова много места. Но сега не му се отдаде. Едва ли би се получило вече — оставаше малко време.
87
Вино (итал.). — Б.пр.