Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Ларисън потри длани.
— Какво ще правим?
— Не знам точно. Но съм съгласен, че ще е свързано с дъщеря му, по един или друг начин. Трябва да измислим нещо, което да изиграе ролята на… е, ако не на гаранция за нашата сигурност, поне на пречка, която да не позволява на Хортън да насочва силите си срещу нас. Така или иначе, в момента не се налага да обмисляме всичко. Ще имаме предостатъчно време по пътя.
— Командировка! — ухили се Докс.
Проверих в секретния сайт. Канезаки потвърждаваше срещата.
— Моят човек би трябвало да е тук след няколко минути — съобщих аз. — Да се размърдаме.
Избърсахме повърхностите, които бе възможно да сме докоснали, и събрахме опаковките от сандвичите и другите видими свидетелства, че някой е бил там. Не че някой щеше да обърне внимание, и най-вероятно имаше косми и други ДНК материали въпреки нашите старания, ала винаги е по-добре да оставяш колкото може по-малко следи.
Насочихме се към вратата. Погледнах през шпионката — чисто. Тъкмо се канех да натисна дръжката, когато си спомних за двамата бодигардове, които бях видял в отсрещния край на коридора. Поколебах се.
— Какво има? — попита Ларисън.
Обърнах се към тях.
— Когато пристигахте, имаше ли охрана в отсрещния край на коридора на този етаж?
Те поклатиха глави.
Странно. Спътниците ми не бяха от хората, които ще пропуснат такова нещо.
— Защо питаш? — поинтересува се Ларисън.
— Когато аз идвах, имаше. Двама бодигардове, които вероятно са заели позиция след вашето пристигане, но преди моето.
Никой не каза нищо, затова продължих.
— Може да е съвпадение, естествено. Просто ВИП гост, който случайно се е настанил след като сте дошли вие, но преди да се появя аз. И все пак.
Замълчах и се замислих. Както винаги, допусках най-лошото, което в тоя случай означаваше, че Хортън някак си ни е очаквал или е следил другите и в момента в хотела има негови хора.
„Постави се на тяхно място. Те очакват да слезеш по стълбището, не с асансьора. Което от тяхна гледна точка е идеално. Оръжия със заглушители, липса на свидетели, всички проблеми се решават бързо, безшумно и чисто.“
— Ето какво ще направим — наруших тишината аз. — Ние с Тревън първи ще излезем в главния коридор. Ако двамата, които видях, просто охраняват някого, добре, ще задържим асансьора и четиримата заедно ще слезем долу. Ако не са охрана обаче и възникне проблем…
Отново се замислих. Исках Тревън да е до мен, а не зад гърба ми, тъй че планът беше добър. Само че… Погледнах Докс и Ларисън.
— Ако възникне проблем, ние с Тревън ще залегнем и ще ви отворим огнево поле. Каквото и да се случи, ще вземем асансьора. В момента не е добра идея да слизаме по стълбището. Всички съгласни ли са?
Тримата кимнаха. Отново надзърнах през шпионката, натиснах дръжката с ръкава на сакото си и отворих вратата. Тримата минаха покрай мен и аз колкото можах по-тихо затворих вратата зад нас. След това пак минах отпред.
Погледнах Тревън.
— Прекалено си напрегнат — прошепнах му.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Че изглеждаш напрегнат. Дори наистина да са бодигардове, онези двамата внимават за нередности. Не искам нещо да ги накара да ни запомнят. А ако не са бодигардове, хайде да не правим нищо, което да им подскаже кои сме. Не и докато не сме си извадили патлаците и не сме им пръснали черепите. Нали така?
Тревън още повече се намръщи.
— Това не е критика — прибавих. — Просто се отпусни и се дръж като мен, става ли? Отпусни се.
Завихме зад ъгъла и тръгнахме по главния коридор. Видях двамата бодигардове на същото място като по-рано. Сърцето ми се разтуптя малко по-силно.
— Казах му — започнах аз, спомняйки си един банален разговор на спортна тема, който веднъж бях подслушал. — Казах му: „Как са го мислили, по дяволите — да се опитват да играят зонална защита срещу «Кентъки»?! Тъй де, срещу «Кентъки» не може да се играе зонално“. — Всъщност нямах представа какво означава това, но трябваше да има някакъв смисъл.
За негова чест, Тревън веднага загря и поде играта.
— И аз разправях същото — засмя се той. — Викам им: „Не и ако не искаш да ти сритат задника!“.
Двамата бодигардове се отделиха от стената и се насочиха към нас. По-точно двамата, които всъщност не бяха бодигардове. Сърцето ми заблъска в гърдите.