Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
За известно време всички замълчахме. От невидими тонколони се разнасяше само абсурдна асансьорна мелодия.
— Ъъъ… в конференцията ли участвате, господа? — попита първият индиец, вторачен в Ларисън. Явно някаква дълбока част в средния му мозък пищеше: „Опасност!“ Като съвсем съвременен човек обаче, при това хванат в капана на асансьорната кабина, той не можеше да си плюе на петите, както биха постъпили нашите далеч по-разумни прадеди, а се опитваше да поведе разговор с очевиден хищник.
— Не точно — отвърна Ларисън.
Асансьорът спря на четвъртия етаж. Докато чакахме вратата да се отвори, още малко и щяхме да се взривим от напрежение. Индийците трябва да го усещаха и аз се чудех какво си мислят, по дяволите.
Вратата се отвори. Две красиви млади жени с поли до коленете и на високи токчета, и двете с баджове на Американското конституционно дружество на шията, огледаха навалицата вътре.
— Ще изчакаме следващия — реши накрая едната.
Знаех, че разполагам най-много със секунда, преди Докс да изтика индийците до стената и да направи място за дамите.
— Благодаря — отвърнах и натиснах бутона за затваряне на вратата. Слава богу, скоро отново потеглихме надолу.
— Ние подкрепяме конституцията, естествено — отбеляза моят партньор. — И уважаваме тоя величествен документ. За огромно съжаление обаче, няма да останем достатъчно време в града, за да участваме в самата конференция. А вие? Като че ли сте изминали дълъг път, за да дойдете тук.
Искаше ми се да го удуша. Нарочно ли се опитваше да накара тези двамата да ни запомнят?
— Всъщност чак от Делхи — отвърна вторият. — Проучваме разумни начини да направим индийската конституция по-добра. Често се шегуваме, че вие американците можете да ни заемете своята, след като и без това вече не я използвате.
Разнесе се сигнал и асансьорът спря на етажа на фоайето. Ние с Тревън слязохме, а Ларисън и Докс се отдръпнаха към една от стените, за да направят път на индийците.
— Довиждане — каза първият.
— Приятен ден — прибави вторият.
— И на вас — рече Докс. — И мерси, че харесвате нашата конституция. Добре е все някой да я оценява.
Вратата се затвори.
— Господи! — възкликнах. — Защо направо не им даде визитната си картичка? Или телефонния си номер?
Той направи обидена физиономия.
— Просто съм добър представител на родината ни бе, човек. Хората идват отдалече и целта им заслужава уважение.
— Да, и след около половин час, когато ги разпитват от охраната на хотела, вашингтонската полиция и шибаните главорези от СКССО, те ще си спомнят съвсем ясно четиримата мъже, които са се качили в техния асансьор на деветия етаж, етажа, на който са открити четири трупа, осеяни с дупки от куршуми, етажа, който вонял на барутен дим.
Възцари се дълго мълчание.
— Е, като го представяш така, май разбирам какво имаш предвид — накрая заяви Докс.
Камбанката отново иззвъня. Гаражът. Всички посегнахме към кръста си и се притиснахме към страничните стени.
Вратата се отвори. Погледнахме наляво, после надясно. Чисто. Насочихме се към дъното на гаража, като вървяхме на голямо разстояние един от друг, за да затрудним евентуална засада. Сетивата и на четиримата бяха напрегнати до крайност. „Как са ме проследили дотук, по дяволите?“ — пищеше умът ми, но аз пропъдих тази мисъл. Сега проблемът беше как да се измъкнем. После щяхме да правим анализи.
Гаражът се пръскаше по шевовете, сигурно заради конференцията, и докато го пресичахме, можеха да ни нападнат от всяка посока. Всяка паркирана кола, задната страна на всяка носеща колона… всичко ми изглеждаше потенциална опасност. Когато стигнахме отсрещния край, почувствах бетонната стена зад гърба си като чаша студена вода след пустинен преход.
Ларисън се заозърта наоколо.
— Твоя човек го няма.
Погледнах си часовника.
— Дай му още няколко минути. Може да е заради графика, всичко може да е.
— Нещо не ми харесва — изсумтя Тревън. — Ако това тук е поредния капан, направо сме приклещени в ъгъла. Хайде да си намерим кола, да я запалим от жиците и да се махаме.
— Ако се наложи — казах. — Но ако не искаме да разбием бариерата като с таран, ще ни трябва кола, в която е оставен талон за паркиране. Плюс това трябва да е достатъчно стара, за да може да се запали от жиците. Изборът едва ли е много голям. Знам, можем да обясним, че сме изгубили талона, предпочитам обаче да не водим подобен разговор, ако има начин да го избегнем. Нека му дадем само още няколко минути.