Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Сякаш по даден знак се разнесе писък на гуми по бетон в отсрещния край на гаража. Сребрист миниван. Тонирани стъкла. „Хайде де — помислих си. — Канезаки.“
Ванът се приближаваше. Канезаки? Флуоресцентната светлина се отразяваше в предното стъкло.
С приближаването на колата напрежението се усилваше. Другите си представяха същото като мен: страничната врата се отваря и автоматичен огън ни прави на решето.
Ванът зави и спря точно пред нас. През тъмните прозорци не се виждаше нищо. Още никой от нас не беше извадил пистолета си, но ако страничната врата се отвореше…
Предният ляв прозорец се спусна и отвътре ни погледна красива млада азиатка с горнище тип триъгълник, шорти и завързана на опашка коса.
— Аз съм сестрата на Том — представи се тя. — Как е времето?
Бях толкова смаян, че едва възвърнах дар слово. Тя декларираше своите добри намерения и питаше за моите. Шпионка? Обучена от Канезаки? А и защо идваше тя вместо него?
— Ами… вали. — Предполагах, че това е верният отговор. Жената кимна.
— Качвайте се.
Страничната врата се отвори с плъзгане. На детски седалки на средния ред седяха две момиченца, чиито лица и коса бяха прелестна смесица между жълтата и бялата раса. Децата любопитно ни наблюдаваха.
— Ъъъ… къде е Том? — попитах аз.
— Не успя да дойде. Вижте, малко бързам, разбирате ли? Трябва да закарам тези две госпожици на тренировка до шест и не очаквах първо да минавам през центъра.
— Ясно. — Погледнах другите. По лицата им видях, че всичко това им се струва също толкова шантаво, колкото и на мен.
Напрежението разсея Ларисън.
— Хайде — подкани той Тревън. — Давай да се качваме отзад.
Двамата някак си успяха да се напъхат на третия ред. Докс се настани в средата на втория ред, между момиченцата. Аз седнах отпред.
Жената потегли към изхода. Там имаше автомат, на който можеше да се плати с кредитна карта, но тя или сама се беше досетила, или бе инструктирана от Канезаки. Или пък имаше късмет. Независимо от причината, нашата шофьорка отби в лентата към служителката, отегчена наглед латиноамериканка.
— Направо не е за вярване, но съм влязла в грешен гараж — каза тя, след като свали стъклото.
Гледах право напред и с периферното си зрение я видях да подава талона си на служителката. Последва пауза.
— Добре, няма проблем — отвърна латиноамериканката. Бариерата се вдигна.
— Благодаря — усмихна се сестрата на Том и ние излязохме под палещото слънце.
— Как да се обръщам към вас? — попитах аз.
Тя си сложи тъмни очила и зави надясно по Ел Стрийт.
— Казвам се Юки.
Забелязах татуировка отзад на дясното й рамо. Две канджи: „любов“ и „война“. Любов към войната? Войнственост? Това беше неологизъм, а не истинска дума — по такива си падаха отаку и босозоку, компютърните маниаци и рокерските банди, затова не бях сигурен какво означава.
— Добре, Юки, благодаря.
— За нищо.
— Къде е брат ви?
— На път за мола „Уайт Флинт“ в Мериленд, да се надяваме. Каза да ви закарам там и ако го няма, ще ви оставя и ще трябва да го изчакате. Съжалявам, но и без това закъснявам.
Тя отново зави надясно, този път по Петнайсета улица. Включи мигача доста по-рано от обичайното. Или беше съвестна шофьорка, или не искаше да даде на ченгетата и най-малък повод да я спрат. Или и двете.
— Изглеждахте… много опитна там долу — отбелязах аз. — Ако не възразявате, че го казвам.
Тя се озърна към мен и отново насочи вниманието си към пътя.
— Вижте, не съм глупачка, да сме наясно. Щом Том работи в Държавния департамент, вие сте от шведския отбор по фигурно пързаляне. Той ми е брат и съм му много задължена. Хайде да оставим нещата така.
Юки пак даде мигач и завихме надясно по Кей Стрийт.
— Как ви е името, господине? — попита момиченцето от дясната страна.
Хвърлих поглед назад, но детето наблюдаваше партньора ми.
— Ами, приятелите ме наричат Докс, миличко. Съкратено от неортодоксален. И ти можеш да ми викаш така, но само ако станем приятели.