Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Ами да станем тогава — изкикоти се момиченцето.
— Добре. — Докс се пресегна и с престорена официалност стисна ръчичката й.
— А на тебе как да ти викам?
— Аз съм Рина.
— Рина. Страхотно име. Много ми е приятно да се запознаем, Рина.
— А аз съм Рика — осведоми го момиченцето от другата страна.
Докс се обърна и се ръкува и с него.
— Май че никога не съм виждал толкова красиви момиченца. Близначки ли сте?
— Да! — потвърди Рика.
— Не сме! — отрече Рина. — Аз съм на шест, а тя е на четири.
— Защо да не сме близначки? — попита Рика.
— Кажи й, Докс — помоли го Рина. — Защото близначките трябва да са родени едновременно.
И така нататък.
Бяха невероятно сладки. Замислих се за собствения си син, Коичиро. Трябваше да е горе-долу на тяхната възраст. Нима тези деца бяха направили нещо на когото и да е? Не можех да си представя по-невинни същества. А аз ги излагах на опасност.
— Том е добър човек — казах на Юки, когато завихме надясно по Кънектикът Авеню и поехме на северозапад към границата с Мериленд.
Тя кимна.
— И добър брат.
— Но ми се струва… че не разбира в какво ви забърква. В хотела имаше… известен проблем. Сигурно довечера ще го гледате по новините.
— Сериозно. Не искам да чувам за това.
— Мисълта ми е, че ако в гаража е имало охранителни камери, заснемащи регистрационните номера, ще си имате неприятности. Хората, които ни търсят, ще се поинтересуват какво сте правили там.
— В такъв случай добре направих, че смених номерата.
— Моля?!
— Вижте, аз невинаги съм била смотаната домакиня, с която днес се запознахте, разбирате ли? Казвам ви, не съм глупачка. Взех назаем нечии номера на една приятна, зелена квартална уличка без охранителни камери. И с малко късмет ще ги върна преди някой да забележи липсата им. Та след като ви оставя, ще е все едно никога не сме се срещали.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— Е, въпреки това се радвам, че се срещнахме.
Тя ме погледна косо и също се усмихна.
— Недейте да флиртувате с мен. Не забравяйте, че съм смотана домакиня.
Разнесе се звън. Погледнах надолу и видях в стойката за чаши джиесем със светещ дисплей. Юки го вдигна, погледна екрана и ми го подаде.
— Том е.
Отворих го.
— Привет.
— Трябва да си със сестра ми.
— Да.
— Добре. Пътувам натам, накъдето ви кара тя. Трафикът е отвратителен, но не би трябвало да се забавя повече от половин час. Тогава ще ти обясня повече.
— Ще ни трябва кола. И „Сивик“ няма да свърши работа.
— Погрижил съм се. До скоро.
Той затвори. Върнах телефона в стойката.
— Май всичко върви по програма — съобщих аз.
— Добре.
Пътят до мола отне четирийсетина минути. Докс забавляваше децата, като им разправяше истории за скачане с парашут и какво се случва, ако парашутът не се разтвори, като ги увещаваше да потърпят, докато пораснат, и тогава да правят такива неща, съветваше ги да поискат разрешение от майка си, преди да ги вземе със себе си. Завидях му за подхода. Мен никога не ме е бивало с децата. Струва ми се, защото усещат неща, които възрастните са се научили да потискат.
Юки зави надясно в паркинга и обиколи обратно на часовниковата стрелка към друг паркинг, далеч от мола и почти пуст. Реших, че малкото коли принадлежат на служители, а не на клиенти, които трябваше да вървят по нажежената настилка, докато стигнат до магазините. Имаше един голям кимион, принадлежащ на известна фирма за хамалски услуги — три и половина, четири метра, прецених аз. Стори ми се малко странно да е паркиран до мол, при това толкова далече от самата сграда, и се зачудих дали Канезаки не е имал него предвид с онова „Погрижил съм се“.
Така и се оказа. Когато наближихме, лявата врата се отвори и отвътре слезе Канезаки. Общо взето, изглеждаше като всеки друг вашингтонски чиновник на връщане от работа — без сако, с разхлабена вратовръзка и малко омазнена кожа заради многократното преминаване между климатизирани сгради и доменната пещ навън. Все още носеше очилата с телени рамки, но беше по-слаб, отколкото си го спомнях, и в очите и лицето му имаше някаква новопридобита зрелост. Същият човек, с когото се бяхме запознали толкова отдавна в Токио, да, ала вече не оня хлапак със свежо лице и чисти идеали. Оттогава се беше борил с истинския свят и неговото бреме оставяше белега си.