Господарят на войната

Това му достави удоволствие.

— Така е — кимна той и се изчерви. — Но е още дете.

— Според Кълхуч това е най-подходящата възраст — казах аз весело. Но Артур не обърна внимание на лекомислената ми шега.

— Нямах никакво намерение да се женя — тихо промълви той. Не гледаше към мен, а рееше поглед над оставените на угар ниви. — Но човек трябва да е женен — каза той твърдо, сякаш сам себе си опитваше да убеди.

— Така е — съгласих се аз.

— А Енгас бе толкова въодушевен. като дойде пролетта, Дерфел, той ще доведе цялата си войска. А те са добри войници, Черните щитове.

— Няма по-добри от тях, господарю — кимнах аз, и в същото време си помислих, че Енгас щеше да доведе цялата си войска и без Артур да се беше оженил за Арганте. Това, което Енгас всъщност е искал от Артур, разбира се, е съюз с него срещу Кунеглас от Поуис, чиито земи копиеносците на Енгас нападаха непрекъснато, но без съмнение хитрият ирландски крал е убедил Артур, че бракът ще е гаранция за участието на неговите Черни щитове в пролетната кампания. Очевидно женитбата бе уредена набързо и сега, също толкова очевидно, Артур съжаляваше за това.

— Тя иска деца, разбира се — каза Артур, все още мислейки за ужасните ритуали, окървавили двора на двореца в Линдинис предната нощ.

— А ти не искаш ли, господарю?

— Още не — отсече той. — По-добре да почакаме, докато свършим със саксите.

— Като говорим за саксите — вметнах аз, — трябва да ти предам една молба от лейди Гуинивиър.

Артур отново ми хвърли кос поглед, но нищо не каза.

— Гунивиър се страхува — продължих аз, — че няма да е в безопасност, ако саксите нападнат от юг. Моли те да преместиш затвора й в някое по-закътано място.

Артур се наведе напред да погали ушите на коня си. Очаквах, че ще се ядоса, задето споменавам името на Гуинивиър, но той не показа никакво раздразнение.

— Саксите биха могли да нападнат от юг — каза той тихо, — всъщност аз се надявам точно така да направят, защото тогава ще разделят силите си на две и ние ще можем да се справим с всяка по отделно. По-опасно е, обаче, ако нападнат всички заедно по долината на Темза, затова аз трябва да се подготвя за по-голямата опасност, а не за по-малката.

— Но определено би било разумно да изнесем всичко ценно от южна Думнония — настоях аз.

Той се обърна да ме погледне. В очите му имаше присмех, като че ли ме презираше за това, че показвам симпатии към Гуинивиър.