Господарят на войната

— На кого, господарю?

— На Тюдрик.

Аз се засмях.

— На Тюдрик ли? Искаш да си монах със запек.

— Той е щастлив — убедено каза Артур. — Открил е живота, който винаги го е привличал. Аз не искам да се подстригвам за монах и не се интересувам от неговия Бог, но въпреки това му завиждам — поклати глава Артур и се намръщи. — Аз изтощавам силите си, подготвяйки се за война, която никой освен мен не вярва, че можем да спечелим, и изобщо не ми се занимава с това. Изобщо! Мордред трябва да е крал, ние се заклехме да го направим крал, и ако победим саксите, Дерфел, ще го оставя той да си управлява.

Той говореше с предизвикателен тон, а аз не му вярвах.

— Винаги съм искал само едно — продължи Артур, — замък, малко земя, добитък, плодородие, дърва за огрев, ковачница, където да обработвам желязо, поток за прясна вода. Много ли е?

Артур рядко си разрешаваше да се самосъжалява и затова аз просто го оставих да излее гнева си. Той често бе споделял своята мечта за дом с дървена ограда, скрит от света с гъсти гори и просторни поля, и пълен с близки хора, но сега когато Сердик и Аел събираха копиеносците си, той сигурно бе разбрал, че това е една безнадеждна мечта.

— Аз не мога да управлявам вечно Думнония — каза той, — и когато бием саксите може да дойде време други хора да държат юздите на Мордред. А аз, аз ще намеря своето щастие като Тюдрик. Сега не мога да мисля за Гуинивиър, но ако тя е в опасност, ти се оправяй с нея.

След тази кратка заповед Артур заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи.

Аз останах, където си бях. Бях ужасен, но ако бях преодолял отвращението си от неговата заповед, щях да разбера какво всъщност имаше пред вид Артур. Той знаеше, че аз няма да убия Гуинивиър и следователно знаеше, че тя е в безопасност, но издавайки тази сурова заповед, Артур избягваше необходимостта да издава любовта си към Гуинивиър. Odi at amo, excrucior.

Тази сутрин нищо не убихме.

Следобедът воините се събраха в залата за угощения. Мордред беше там, изгърбен в стола, който му служеше за трон. Нямаше работа сред нас, защото бе крал без кралство, но Артур му отдаваше дължимото уважение. Наистина Артур започна с това, че когато саксите дойдат, Мордред трябва да язди редом с Артур, и че цялата войска ще се сражава под знамето на Мордред, знамето с червения дракон. Мордред кимна в знак на съгласие, макар че какво друго би могъл да направи? Всъщност, и ние всички го знаехме, Артур не предлагаше на Мордред да възвърне репутацията си в битка, а искаше да е сигурен, че няма да създава проблеми. Най-добрата възможност на Мордред да си вземе властта обратно бе да се съюзи с нашите врагове като предложи себе си за послушен крал-марионетка на Сердик, но вместо това сега щеше да бъде затворник под надзора на Артуровите воини.

После Артур потвърди, че крал Мюриг от Гуент няма да участва във войната. Тази новина, макар и да не изненада никого, бе посрещната с ръмжене и омраза. Артур въдвори тишина. Мюриг бил убеден,че предстоящата война не засяга Гуент, но все пак дал макар и с неохота разрешение войската на Кунеглас да премине през земите му от юг, а също разрешил и на Енгас да преведе Черните си щитове през кралство Гуент. Артур не спомена за амбициите на Мюриг да управлява Думнония, вероятно защото знаеше, че подобно съобщение само ще засили гнева срещу краля на Гуент, а Артур все още се надяваше да успее някак да промени решението на Мюриг, затова не искаше да раздухва омразата между Думнония и Гуент. Войските на Поуис и Демеция ще се срещнат в Кориниум, защото този укрепен със стени римски град щеше да бъде базата на Артур и там щяха да се съсредоточават всичките необходими провизии.