Господарят на войната

Арганте още не беше свършила. Обърна се, намокри пръста си отново с кръв и пъхна кървавия си пръст в горещата жарава останала от обръча. После пак клекна, бръкна под полите на синята си рокля, за да размаже кръвта и пепелта по бедрата си. Тя искаше да бъде сигурна, че ще има бебета. Използваше силата на Нантосуелта, за да положи началото на своя собствена династия и ние всички станахме свидетели на тази нейна амбиция. Тя отново затвори очи, почти в екстаз, и после изведнъж ритуалът свърши. Арганте стана, извади ръката си изпод роклята и повика Артур. Усмихна се за първи път тази вечер и тогава видях, че е красива, но в тази каменна красота нямаше капка нежност, тя бе толкова твърда, колкото и красотата на Гуинивиър, но без огнения водопад на косата на Гуинивиър, който да я смекчава.

Тя отново повика с пръст Артур, защото изглежда ритуалът изискваше и той да мине през обръча. За миг Артур се поколеба, после погледна към Гуидър и неспособен повече да участва в този празник на суеверието, се изправи и поклати глава.

— Сега ще ядем — дрезгаво заяви той, после смекчи грубата си покана с усмивка, отправена към гостите. В този момент обаче аз зърнах Арганте и видях как лицето й се изкриви от бесен гняв. За момент си помислих, че ще изкрещи срещу Артур. Дребното й тяло се напрегна и тя стисна юмруци, но Фергал, май единственият (освен мен) който забеляза нейния бяс, й пошепна нещо на ухото и тя потръпна, отърсвайки се от гнева. Артур нищо не забеляза.

— Донесете факлите — заповяда той на стражата и войниците ги внесоха вътре в двореца, за да осветят залата за угощение.

— Елате — викна ни Артур и ние с благодарност тръгнахме към вратата на двореца. Арганте се поколеба, но Фергал отново й зашепна и тя се подчини на поканата на Артур. Друидът остана край димящия обръч.

Сийнуин и аз последни напуснахме двора. Някакъв импулс ме задържа и аз докоснах ръката на Сийнуин, дръпнах я в страни в сянката на аркадата, откъдето видяхме, че още някой бе останал в двора. Когато в двора като че ли останаха само блеещите овце и оплескания с кръв друид, този някой излезе от сянката. Беше Мордред. Той мина куцайки покрай подиума, по калдаръма и спря до обръча. Миг-два двамата с друида се измерваха с очи, после Мордред направи непохватен знак като че ли искаше разрешение да мине през сияещите в червено останки от огнения кръг. Фергал се поколеба, после рязко кимна. Мордред приведе глава и мина през обръча. От другата страна спря и намокри пръста си в кръв, но на мен повече не ми се гледаше и аз поведох Сийнуин към двореца, където димящите факли осветяваха големите стенописи, изобразяващи римски Богове и ловни сцени.

— Ако за вечеря има агнешко — каза Сийнуин, — аз няма да ям.

Имаше сьомга, глиганско и еленско месо. Свиреше арфистка. Малко след нас се появи и Мордред без никой да забележи, че се е забавил. Зае мястото си начело на масата с лукава усмивка на тъпото си лице. Той не говореше с никого и никой не говореше с него, но от време на време кралят хвърляше погледи към бледата, слаба Арганте, като че ли единствената в залата, която не изпитваше удоволствие от угощението. Веднъж тя хвана погледа на Мордред и двамата вдигнаха рамене един срещу друг сякаш си казаха, че и двамата презират всички около себе си. Но като изключим тази размяна на погледи, Арганте през цялото време се цупеше и Артур се чувстваше много неудобно заради нея, а ние се правехме, че не забелязваме лошото й настроение.