Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
„И ето — това е моят път — де е вашият?“ Тъй отвръщах аз на ония, които ме питаха „за пътя“. Един път няма!
Тъй рече Заратустра.
За вехти и нови скрижали
Тук седя и чакам, стари строшени скрижали наоколо ми, а също и нови полунаписани скрижали. Кога ще дойде моят час?
Часът на моето низхождане, на моя заход — че още веднъж искам аз да ида при хората.
Това чакам аз сега: защото изпърво трябва да ми се явят поличби, че това е моят час — смеещият се лъв с рой гълъби.
Между това аз говоря сам на себе си като някой, който има време. Никой нищо ново не ми разказва: тогава аз сам на себе си ще се разкажа.
Когато дойдох при хората, заварих ги да седят на едно старо предубеждение — на всички се струваше, че отдавна знаят що е добро и зло за човека.
Старо, изморено нещо им се струваше всяко говорене за добродетел; и който искаше леко да спи, той още преди да иде да спи, говореше за „добро“ и „зло“.
Тая сънливост смутих, когато учех: що е добро и зло, това никой още не знае — освен твореца!
А то е онзи, който създава цел за човека и на земята дава нейния смисъл и нейното бъдеще: той изпърво създава онова, що прави нещата да са добри и зли.
И аз ги накарах да прекатурят своите стари катедри и всичко, на което е седяло това старо предубеждение; аз ги накарах да се смеят на своите велики учители на добродетелта и светци, и поети, и спасители на света.
На своите мрачни мъдреци ги накарах аз да се смеят и на всеки, който като черно плашило седеше да варди на дървото на живота.
На широката улица сред гробищата им седнах аз сам при мърши и ястреби — и се смях на всичко минало и гнилото му измършавяло величие.
Истина, като проповедниците на покаяние и глумците извиках аз гняв и проклятие над всичко тяхно велико и дребнаво — че и най-доброто им е тъй нищожно! Че и най-лошото им е тъй нищожно! Тъй се смеех аз.
От мен викаше тъй и се смееше моят мъдър копнеж, роден в планините, дива мъдрост наистина! — моят велик биещ криле копнеж.
И често той ме отнасяше далеч на висини отвъд света и сред смеха: тогава летях аз трепетен, една стрела, през опиянения от слънцето възторг:
— отвъд в далечни бъднини, които никой сън още не е виждал, в по-знойни югове, отколкото художници някога са сънували: там, дето боговете, танцуващи, се срамуват от всяка одежда:
— че аз именно говоря чрез символи и като поетите хромя и ломотя: и наистина, свян ми е, че все още трябва да бъда поет! —
Дето всяко създаване ми се струваше божествен танец и божествено веселие, и света пуснат и оставен на свобода, и бягащ назад към себе си:
— като вечно бягство на много богове от себе си и дирене отново на себе си; като блажено себепротиворечие, вслушване в себе си, възвръщане към себе си на много богове:
Дето всяко време ми се струваше блажен присмех над мигновенията, дето необходимостта сама беше свобода, която блажено играеше с жилото на свободата.
Дето аз пак намерих своя стар дявол и правраг, духа на тежестта, и всичко, що създаде той: насилие, закон, нужда и следствие, и цел, и воля, и добро, и зло.
Че не трябва ли да има неща, над които да се танцува и оттанцува? Не трябва ли заради леките и най-леките — да има къртове и тежки джуджета?
Там беше също, дето аз подех от пътя думата „свръхчовек“ и че човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, —
— че човекът е мост, а не цел: считащ себе си блажен заради своята пладня и вечер, като път към нови зори —
— думата на Заратустра за великата пладня и всичко друго, което аз обвесих над човеците като пурпурна втора вечерна заря.
Истина, аз им дадох да видят нови звезди наедно с нови нощи; и над облаци и ден, и нощ разперих аз още смеха като пъстра шатра. Аз ги учех всичките мои мисли и стремежи: в едно да претворят и заедно да носят всичко, що е у човека отломка и загадка, и жесток случай, —
— като поет гадател и спасител от случая ги учех аз да творят бъдещето и всичко, що беше, е — да спасят чрез творчество.
Миналото у човека да спасят и да претворят всичко „беше“, докато волята каже: „Но тъй аз го исках! Тъй ще го искам“ —
— това нарекох аз тяхно спасение, това само ги учех аз да наричат спасение. —