Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
О, блажена тишина около ми! О, чисти аромати около ми! О, как тази тишина поема издълбоко чисто дихание! О, как тя се вслушва, тая блажена тишина!
Но там долу — там всичко говори, там нищо не се чува. Човек може там с камбани да разгласява своята мъдрост: базиргяните на пазара пак ще я заглушат със своите мангъри13!
У тях всичко говори, никой не знае вече да разбира. Всичко пада във водата, нищо не пада вече в дълбоки извори.
Всичко у тях говори, но нищо не им се удава вече и не идва до край. Всичко кудкудяка, но кой още иска да седи мирно въз полога и да мъти яйца?
Всичко у тях говори, всичко се с думи разкъсва. И което вчера още беше много твърдо за самото време и зъба му: днес то виси от устата на днешните сдъвкано, стрито и сгризано.
Всичко у тях говори, всичко бива вадено наяве. И което някога се е наричало тайна и съкровеност на дълбоките души, днес то принадлежи на уличните викачи и други пеперуди.
О, ти, странно човешко същество! Ти, шум в тъмните улици! Ти пак лежиш зад мен сега — моята най-голяма опасност лежи зад мен!
В щадене и състрадание е винаги лежала моята най-голяма опасност; а всяко човешко същество иска да бъде щадено и търпяно.
С неизказани истини, с ръка на безумец и с обезумяло сърце и богат с дребни лъжи на състрадание — тъй живях аз винаги между хората.
Предрешен седях аз между им, сам готов да се отрицая, само да мога тях да изтърпя, като си думах често: „Безумец, ти не познаваш хората!“
Човек се отучва да познава хората, когато живее между тях: толкова неща има, зад които хората се затулят — какво значат в такъв случай далекогледи, проницателни очи!
И когато те не ме зачитаха за нищо, аз, безумец, ги щадях повече от себе си: привикнал на строгост към себе си и сам на себе си често отмъщавайки за това щастие.
Изпожилен от толкоз отровни мухи и прояден като камък от безбройни капки злоба, тъй седях аз посред тях и си думах: „Невинно е всяко дребно нещо поради своята дребнавост!“
Особено тези, които наричат себе си „добри“, намерих като най-отровни мухи: те хапят с пълна невинност, те лъжат с пълна невинност; как биха могли те към мен да бъдат справедливи!
Който живее между добри, него състраданието учи да лъже. Състраданието прави задушен въздуха на всички свободни души. Че глупостта на добрите е неизмерима.
Сам себе си да скривам и своето богатство — това научих там долу аз: че намерих всякого беден духом. Това беше измамата на моето състрадание, че за всякого аз знаех, че у всякого виждах и усещах, колко дух му беше доста и колко дух беше премного за него!
Техните надути мъдреци — наричах ги мъдри, а не надути — тъй се научих аз да преглъщам думи. Техните гробари — наричах ги изследвачи и учени — тъй научих аз думите да заменям.
Гробарите си изкопават болести. Под стара смет се таи лоша смрад. Не трябва да бъркаме в тинята. Трябва да живеем в планините.
С блажени ноздри дишам аз отново планинска свобода! Избавен е най-сетне носът ми от миризмата на всякакво човешко същество!
За трите злини
Насън, в последния утринен сън, стоях аз днес върху една планинска скала — отвъд света, държах везни и теглех света.
О, тъй рано дойде зората: тя ме огря и събуди, завистницата! Винаги е тя завистлива към утринния ми сън.
Измерим за онзи, който има време, теглим за добър везнар, постижим за силни криле, лесно отгатваем за божествени гадатели: тъй намери моят сън света:
Моят сън, смел плавател, полукораб, полувихър, безмълвен като пеперуда, нетърпелив като сокол: как има той днес търпение и време да претегля света!
Дали тайно за това го придума моята мъдрост, моята засмяна добра мъдрост на деня, която се подсмива на всички „безкрайни мирове?“ Че тя говори: „Дето има сила, там и числото става майстор: то има повече сила.“
Как уверено гледаше моят сън на този краен свят — ни любопитен, ни боязлив, ни молещ:
— като че една ябълка искаше да се предложи на ръката ми, една зряла златна ябълка, с хладно-мека кадифена кора — тъй ми се предложи светът:
— като че едно дърво ми кимаше, ширококлонесто едно, с крепка воля, привито за подпорка и още за отпочивка на уморени от път нозе: тъй стоеше светът пред моята планинска скала:
— като че нежни ръце ми поднасяха ковчег — един ковчег, отворен за възторг на свенливи почитателни очи: тъй светът ми се предложи днес:
13
Мангър (ост.) — стара дребна медна монета. — Б.ред.