Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Със своите думи за добро и лошо се огражда такава една саморадост като със свещени бранища; с имената на своето щастие пъди тя от себе си всичко за презиране.
От себе си далеч пъди тя всичко малодушно; тя говори: лошо — това е малодушно. За презиране й се струва, който постоянно се грижи, въздиша, оплаква се и който събира и най-малки изгоди.
Тя презира също и всяка скръбноблажена мъдрост: че наистина има и мъдрост, която цъфти в мрак, една мъдрост на нощни сенки: като такава тя всякога въздиша: „Всичко е суета!“
Боязливото недоверие за нея е нищожно, също всеки, що иска клетва вместо поглед и ръка: тъй и твърде недоверчивата мъдрост, че тя е присъща на страхливите души.
Още по-нищожен й се вижда бързоуслужливият, който като псе веднага ляга на гръб, покорният, а има също и мъдрост, която е покорна, и псешка, и благочестива, и бързоуслужлива.
Омразен и отвратителен е за нея, който никога не иска да се брани, който преглъща отровни храчки и злобни погледи, много търпеливият, всичко понасящият, вседоволният: такава е рабската порода.
Раболепства ли някой пред боговете и техните ритници, пред хората и тяхното глупаво обществено мнение — всяка рабска порода то заплюва, това блажено самолюбие!
Лошо — тъй нарича то всичко, що е прегънато, рабски-спъхнато, несвободните мигащи очи, съкрушени сърца и онази престорена отстъпчива порода, която целува с широки страхливи устни.
Лъжемъдрост: тъй нарича то всичко, над което мъдърстват раби и старци, и уморени; и особено всичката зла, смахната попска лудост!
А лъжемъдреците, всички духовници, уморени от света, и чиито души са от женска и рабска порода — о, как зле са постъпвали от памтивека със самолюбието!
И това тъкмо било и се наричало добродетел, зле да постъпваш със самолюбието! А „несамолюбив“ — такива са желаели да бъдат с пълно основание всички тия уморени от света страхливци и кръстоносци паяци!
Но за всички тях иде денят, промяната, мечът на отсъдата, великата пладня: тогава ще има много откровения!
А който нарече самото „аз“ здраво и свято, и самолюбието — блажено, наистина, и той, прорицател, ще каже, което знае: „Ето, тя иде, наближава великата пладня!“
Тъй рече Заратустра.
За духа на тежестта
Моята уста е уста на народа: твърде грубо и сърдечно говоря аз за изтънчените и още по-странно звучи моето слово за всички риби на мастилото и лисици на перото.
Моята ръка е ръка на безумец: тежко на всички маси и стени и на всичко, що дава още място на украшенията и цапанията на безумеца.
Моят крак е конски крак: с него аз препускам през трапища и камъни, през поля и гори и от радост се вдяволявам при всеки бърз бяг.
Моят стомах, стомах на орел ли е? Че най обича той агнешко месо. Сигурно той е стомах на птица.
Хранен с невинна и оскъдна храна, готов и нетърпелив да летя и отлитам — такъв съм аз: не съм ли аз донейде птица!
А особено задето съм враг на духа на тежестта, съм аз като птица: и наистина, смъртен враг, заклет враг, правраг! О, де ли вече не е летяла и блуждала моята враждебност!
За това аз могъл бих песен да запея, и искам да я пея: макар и сам да съм в пуст дом и да трябва да я пея на своите собствени уши.
Има, разбира се, други певци, чийто глас в пълен дом само става нежен, ръцете им красноречиви, очите изразителни, сърцето бодро: на тях аз не приличам.
Тоз, който някога научи хората да летят, той ще е отместил всички синорни камъни; пред него всички синорни камъни сами ще литнат във въздуха, земята той изново ще кръсти и назове „леката“.
Птицата щраус бяга по-бързо от най-бързия кон, но и тя също въвира глава тежко в тежката земя: тъй и човекът, който не знае още да лети.
Тежки му се виждат земя и живот: а тъй го иска духът на тежестта! Който иска лек да стане и птица, той трябва да обича сам себе си — тъй уча аз.
Не, разбира се, с любовта на болнави и недъгави: че у тях и самолюбието вони!
Човек трябва да се научи сам себе си да обича — тъй уча аз — с крепка и здрава обич: за да се научи в себе си да се надържа и да не скита всъде.
Такова скитане всъде наричат „обич към ближния“: с тая дума досега най-много са лъгали и лицемерили и особено ония, които са тежали на цял свят.
И наистина, това не е заповед за днес и утре да се научиш сам себе да обичаш. Напротив, от всички изкуства това е най-тънко, най-хитро, последно и най търпение се иска.