Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
И ротата стана предмет на нападения — всичко бе отбито.
Цялата 1918 се характеризира с непрекъснат низ патрулни нападения от север към юг. Дойде и нашият ред. Нашите, дивизионните нападения бяха все нападателни команди, щурмови групи, или както ние ги наричахме, патрулни нападения. Нашият полк направи три.
На 11 май патрулът на подпоручик Борис Попов с двадесет и четири души, без артилерия се вмъква в окопите на противника, убива четирима, дава петима ранени и се връща, довеждайки всичките си ранени.
На 9 юли патрулът на поручик Страшимир Димитров и подпоручик Илия Ковачев с двадесет и пет, обучени за целта, щурмоваци прави второ патрулно, подкрепено с артилерия, нападение в десния, Караманския участък.
Вечерта всички офицери от дружината бяхме повикани в щаба на полка. Тоя щаб бе до самата първа линия.
Всичко — от петте роти, с щаба — бяхме се събрали седемнадесет души. Всред пълно мълчание, развивайки очакванията и нескривайки опасенията си, заместник полковият подполковник Михайлов ме назначи да отида с петнадесет от най-добрите си войници вляво от заминалия вече за нападение патрул, за да отбия каквато и да било намеса от Могилката, която имаше и артилерия, или въобще от левия фланг, ако би застрашил нашите.
С хората си стигнах телените мрежи на противника, отгдето не се чуваше нито звук. Времето бе тъй хубаво, сухо, топло, че ни бе просто приятно да лежим. Пратеният още вляво патрул се върна — нищо. А и залегнали, можехме да виждаме всякакви сенки, които биха излезли да ни се мяркат.
И от наша, и от страна на противника — нищо особено, също като най-обикновена нощ. По-далеч или по-близо някоя ракета, изстрел, снаряд.
Времето минава невероятно бавно. Невероятно, а все минава, тъй напредва, че просто не мога да разбера какво се е случило и дали въобще нещо се е случило. А часът напредва — три, минава три, три и половина, наближава четири, какво има, какво става, защо нищо още не става?
Патрулът бе свързан с телефон, да не би по-късно да му е предадено нещо? Нас не биха могли да ни намерят в това открито поле, до телените мрежи, разположени в дъга и отстъп, за да посрещнем и възможното, и невъзможното. Въпреки пълното си спокойствие бяхме тревожни. Защо? Защото сами ние знаехме, че противникът знае… че тая нощ ще нападнем… Все пак ще се чака, ще се чака до разсъмване, до последния миг.
Като по даден знак пред цялата дивизия светва. От Черна чак до Червената стена, вече в участъка на друга дивизия, само пред нас, на фронт двадесет километра, започват оръдията, минохвъргачките, картечниците. Фронтално и флангово сме обсипани с огън, ужасен огън. Цялата ни дивизия се е запалила!
В тоя миг един отплеснал се куршум попада през вратата и пронизва чинията на подпоручик Ковачев. „Нещастие, нещастие!“ — провиква се седящият пред галерията ординарец! „Ще се случи нещастие с подпоручика!“
Огънят е продължителен, убийствен, как ще се спасим? Съмва. Намалява, но пак продължава. Съмва. Няма никакво време за бавене. Един по един, бързо, съмва се, бързо! А се съмва и няма шега, ще ни видят. Задачата ни е изпълнена отдавна. Бързо, прибирай се!
Ето, нахълтваме в окопите, всички сме, нито един не липсва. От хората ми нито един не бе засегнат там. Всички пристигаме благополучно тук. Тичам в дружината. Насреща ми командирът на трета дружина майор Петров се хвърля срещу мен и ме прегръща.
— Георгиев, добре че поне ти се върна, какво стана с другите — Димитров, Ковачев? Върнаха ли се твоите?
А и Димитров, и Ковачев бяха се вече завърнали вдясно, в една от ротите, и 25 им войници също. Но Димитров е ранен на пет места. Ковачев е с пронизан флангово стомах и… всички разбират. Куршум проби чинията на подпоручика. Нещастие, нещастие! И от войниците има жертви, има убити.
Първата телена мрежа е прерязана. Втората телена мрежа е прерязана. И в момента, когато се съобщава вече на тези, които ще щурмуват, войниците биват обсипани с камъни, камъчета. Противникът знае, чака ги и им хвърля тия камъчета, които чукат по каските, и каските звънтят. И в един миг върху нашите се хвърлят бомбите и позицията срещу цялата дивизия пламва.
Обсипан със страшен огън, патрулът запазва пълно самообладание. Всички се измъкват. Прибират жертвите. Никой не трябва да остане у противника.
Патрулното нападение не успя. Но то показа, струва ми се, че именно същата нощ на десния фланг на дивизията се извърши друго наше, напълно сполучливо, щурмово нападение — то показа, че двадесет и седем души от първа дивизия могат да заинтересуват противника дотам, че да привлекат вниманието на всичките му машини срещу цялата дивизия! То показа, че въпреки несполуката, всички сполучиха да се измъкнат, защото дисциплината на боя бе спазена докрай.