Синя кръв [bg]

После всичко потъна в мрак и това беше последното, което тя си спомняше. Беше изгубила съзнание. Плъзна се във времето и се озова някъде другаде. Събуди се с писъци, родителите й бяха до нея.

Дилън беше дошъл да я предупреди, след което си бе тръгнал. Изпита дълбока празнота, болка, сякаш бе оцеляла след побой. Отиде в банята и светна лампата. Щом видя отражението си в огледалото, ахна. На врата й имаше странна лилаво-червена подутина, сякаш някой се бе опитал да я удуши. Какво се бе случило? Къде беше Дилън?

Тя се наведе да си измие лицето и в този момент видя ситни парчета натрошено стъкло на пода. В банята беше студено. Погледна към прозореца и видя как завесите се полюшват от течението. Прозорецът беше счупен. Баща й бе сложил там бронирано стъкло още когато се нанесоха, макар да бяха на трийсетия етаж.

Докато гледаше да не настъпи някое парче стъкло, Блис забеляза нещо странно. До радиатора лежеше нещо тъмно и смачкано. Вдигна го и установи, че е коженото яке на Дилън. Той не ходеше никъде без него. Беше му като втора кожа. Носеше неговата миризма - някак тръпчива, на цигари и афтършейв.

Този път обаче имаше нещо странно. Тя обърна якето към светлината - беше подгизнало от кръв, гъста, мокра, тежка. Беше много. О, боже...

Все още държеше якето, когато на вратата забеляза Джордан - малка фигура в памучна пижама.

- Уплаши ме. Не се ли сещаш да почукаш? Знаеш, че не ти е разрешено да влизаш в стаята ми - каза Блис.

По-малката й сестра я гледаше така, все едно пред нея стоеше призрак.

- Добре ли си?

- Разбира се, че съм добре - отвърна троснато Блис.

- Чух нещо... някакъв нисък глас...

- Беше Дилън, приятелят ми. Беше тук преди малко.

- Не, не момчето. Друг.

Джордан трепереше неудържимо и Блис с изненада забеляза, че едва се сдържа да не заплаче. Никога досега не я беше виждала в това състояние.

Без да пуска якето, се приближи до нея и я прегърна.

- Какво чу? - попита тя, опитвайки се да я успокои.

-Някакъв удар, като от падането на нещо много тежко. После стъпки, някой излезе от стаята ти, като влачеше нещо. После ти запищя. Аз... не знаех какво да направя и извиках мама и татко.

Сега всичко й стана ясно.

Счупеният прозорец.

Някой беше влязъл тук.

Или по-скоро нещо.

И е... О, боже, Дилън... всичката тази кръв по якето. Как може някой да оцелее след такава кръвозагуба? Обхвана я дълбока мъка. Сигурно беше мъртъв. Съществото го е отвело.

Върнало се е, за да довърши работата си, да се добере до нея, от това бяха белезите по врата й... Опитала се е да се бори с него. Ако Джордан не беше чула, ако родителите й не бяха дошли... Побиха я тръпки, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Не е било кошмар. Тя наистина се бе борила с него. Било е реално. Опитало се е да я убие. Съществото, за което Дилън се опита да я предупреди. Онова, за което Оливър и Скайлър разбраха в Хранилището. Кроатан. Създанието, което убиваше вампири.