Английският шпионин [bg]

— Господин Карлайл — изрева той, за да надвика вятъра. — Добре дошли в Гънуолоу. Надявам се, че сте пътували добре, сър. Трафикът определено може да бъде ужасен по това време на деня.

Въздухът беше хладен и солен, късното следобедно слънце бе яркооранжево, морето беше огненочервено и изпъстрено с бели зайчета. Габриел се спря за миг на алеята, изгарящ от копнеж, докато охранителят го побутна учтиво да върви към входа, защото бе получил строги заповеди да не му позволява да се показва пред света, който скоро щеше да повярва, че е мъртъв. Като вдигна поглед, Алон си представи Киара, застанала с укорително изражение на вратата, със спускащи се над раменете буйни коси, скръстила ръце пред плоския си корем. Но като изкачи трите стъпала, тя изчезна. Той машинално закачи мушамата си на закачалката в антрето и прокара ръка по стария си велурен каскет, който носеше при кратките си престои край скалите. След това, като се обърна, видя Киара за втори път. Тя извади тежко глинено гърне от фурната и когато повдигна капака му, ароматът на телешко месо, вино и градински чай изпълни вилата. Снимки на липсващ портрет на Рембранд лежаха разпръснати върху кухненския плот, където тя работеше. Габриел току-що се беше съгласил да намери платното за търговеца на картини Джулиан Ишърууд, без да знае, че търсенето ще го отведе право в сърцето на иранската ядрена програма. Той бе успял да открие и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран — изумително постижение, което значително забави напредъка на Иран в създаването на ядрено оръжие. Иранците със сигурност не гледаха на извършеното от Алон в същата ласкателна светлина. В действителност те искаха смъртта му също толкова силно, колкото и мъжете, които бяха наели Еймън Куин.

Призракът на Киара изчезна. Той отвори френските прозорци и за миг си представи, че чува църковните камбани на Лионес36 — митичното потънало кралство, да бият под повърхността на морето. Самотен рибар стоеше, нагазил до кръста в прибоя, плажът беше пуст, с изключение на една жена, която вървеше край водата, следвана на няколко крачки от мъж в непромокаемо ветроходно яке. Тя се движеше на север, което означаваше, че виждаше стройната ѝ фигура в гръб. Откъм морето духна хладен вятър, достатъчно студен, за да накара Габриел да потръпне, и в мислите си той я наблюдаваше как върви по заледена улица в Санкт Петербург. Тогава, както и сега, той я гледаше отгоре — беше застанал до парапета на един църковен купол. Жената бе знаела, че е там, но не бе погледнала нагоре. Тя беше професионалист, и то елитен професионалист. Беше от по-голям калибър, от по-висока класа.