![Колекционерът на татуировки [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/7/kolekcionert-na-tatuirovki-bg-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-325-6
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [bg]». Краткое содержание книги:
Не, шест-седем метра до пълната с коли улица долу — щеше да се изпотроши.
Реши да блъфира. Носеше карта за самоличност от градската служба за поддръжка и можеше да ги заблуди при проверка, но беше достатъчно да се обадят в общината, за да разберат, че е фалшива. Носеше също истинския си документ за самоличност, което на практика беше нарушение на Заповедите.
Не издавай самоличността си!
Разбира се, нямаше как да го спази. Едно обаждане по радиостанцията или телефона, и щяха да разберат истинската му самоличност.
Реши да използва нападателна тактика. Щеше да се престори, че не вижда мъжете, докато не се приближат до него. После да се обърне, да им се усмихне — и да блъсне единия или и двамата на релсите. След това щеше да избяга в суматохата.
Кървав план. Опасен. Но нямаше друг избор.
Двамата мъже се приближиха. Усмихваха се, но Били не вярваше нито за миг на изражението им.
Влакът бавно навлизаше в станцията. Трийсет метра, двайсет, десет…
Били погледна към хълбоците на мъжете за оръжие, но те не бяха разкопчали шлиферите си. Хвърли поглед към изхода, прецени времето и разстоянието.
„Приготви се. Едрия. Бутни първо него. Приятеля на Линкълн Райм.“
Влакът почти стигна до перона.
По-високият от двамата мъже — онзи, който щеше да умре първи — кимна, когато видя, че Били го гледа.
„Чакай, чакай. Още десет секунди. Осем, седем, шест…“
Били напрегна всички мускули.
„Четири, три…“
Мъжът се усмихна:
— Ерик?
— Аз, ъъъ… моля?
— Не сте ли Ерик Уилсън?
Влакът навлезе в станцията и спря със свирене на спирачки.
— Аз ли? Не.
— О, помислих ви за сина на един колега. Извинете за безпокойството.
— Няма проблем.
Ръцете на Били трепереха, брадичката му — също, и само отчасти от студа.
Мъжете се обърнаха и се отдалечиха към влака, от който сега слизаха пътници.
Били се качи във вагона. Застана на такова място, че да чува разговора на двамата мъже. Да, даде си сметка, те бяха точно такива, каквито изглеждаха — бизнесмени, които се връщаха от делова среща в офиса си на Медисън авеню, за да подготвят доклад как е протекла.
Спирачките се освободиха и влакът потегли на юг, преминавайки със свистене през стрелките.
Скоро стигнаха Манхатън, спуснаха се под повърхността. Убиеца от подземията отново бе в своя свят.
Пътуването с метрото криеше риск, но поне бе свел опасността до минимум. И спечели. Вместо да вземе Линия едно или четири — следващата на изток — или дори Б и Д, беше отишъл пеша до станцията на Алъртън авеню, за да вземе Линия две. Беше предположил, че някой — Линкълн Райм, разбира се — ще изпрати ченгетата да наблюдават най-близките станции. Но дори нюйоркската полиция нямаше достатъчно служители, за да претърсва навсякъде. Надяваше се, че ще успее да се отдалечи достатъчно от района, където го търсеха.
И явно успя.
Докато пътуваше на юг, Били си помисли: „Ти не си единственият, който умее да предугажда, капитан Райм“.
26.
„Господин 5–11 знае какво прави“ — разсъждаваше отново Линкълн Райм, когато се приближи с количката до работната маса, на която Мел Купър и Сакс разглеждаха уликите от болницата.
Въпреки обстойния оглед на коридорите, поликлиниката и „музея на кожата“ веществените доказателства от осуетеното нападение над Хариет Стантън бяха минимални.
Нямаше пръстови отпечатъци — извършителят бе проявил достатъчно досетливост да не докосва Хариет с пръсти (отпечатъци могат да се снемат и от кожа). Беше я държал или само за дрехите, или притисната през ръкава му. Някъде по време на бягството от коридора и скриването в хранилището за образци беше сложил каучукови ръкавици (не винилови, които имат специфични гънки и могат да се използват като доказателство в съда).
За разлика от предишните местопрестъпления обаче сега го бяха изненадали, затова нямаше възможност да си сложи калцуни. Сакс бе снела няколко добри електростатични отпечатъка от обувките му.
Обувки „Бас“, номер 44, макар че това не означаваше, че това е неговият номер, а просто че е обул такива обувки.
Характерните следи от износване на подметката, които понякога могат да дадат информация за теглото и стойката, не показваха нищо, но пък кого го интересуваше, замисли се Райм? Вече знаеха теглото и стойката му.