Колекционерът на татуировки [bg]

Никой не обръщаше внимание на гащеризона му и чантата за инструменти, никой не го гледаше, питайки се: „Това ли е мъжът, който уби онова момиче в Сохо? Това ли е мъжът, когото за малко не заловиха и застреляха в Марбъл Хил?“.

Отново вървеше бодро и вдишваше студения въздух, наситен със смрадливи бензинови изпарения. Разбира се, че нямаше да вземе Линия едно, която имаше спирка в Марбъл Хил, защото беше твърде близо до болницата. Няколко дни бе разучавал транспортната система на Ню Йорк. Сега отиваше към една станция по̀ на изток, въпреки че се налагаше да върви пеша в гадното време и тълпата от неприятни хора.

Ей, ще те уредя бе, брат…

А те бяха много. Тълпата се сгъстяваше, имаше повече пазаруващи — възползващи се от предколедния сезон, за да купят подаръци. Облечени с тъмни, износени и опърпани дрехи.

Свинечовеци, кучечовеци… от острова на доктор Моро.

Няколко полицейски коли минаха, бързаха към Марбъл Хил. Никоя не намали.

Задъхан, отново с болка в гърдите, той наближи входа на метрото. Тук линията минаваше не под земята, а над нивото на улицата. Прокара картата си през бариерата и небрежно се заизкачва по стръмните стълби към перона, където се сви в един ъгъл, за да се скрие от мокрия вятър.

Нахлупи шапката, смени очилата си с други, с различни рамки, и уви сивия си шал пред устата; беше достатъчно студено, за да не изглежда странно.

Огледа се за полиция. На улицата долу не се виждаха сигнални лампи, сред тълпата на перона нямаше униформени. Може би…

Но чакай…

Забеляза двама мъже с шлифери на десетина метра от него. Единият го погледна, после се обърна към спътника си. Двамата се открояваха в тълпата — бели и спретнато облечени, с бели ризи, вратовръзки и дебели връхни дрехи (повечето други пътници на перона бяха черни, латиноси или мелези и много по-небрежно облечени).

Ченгета под прикритие? Имаше предчувствие, че са такива. Може да не участваха директно в издирването му — може би работеха по разследване на наркотици — но сигурно бяха чули сигнала и сега се досещаха, че са видели Убиеца от подземията.

Единият проведе кратък телефонен разговор и Били остана с усещането, че се обажда на самия Линкълн Райм. Нямаше основания да смята това, но интуицията му подсказваше, че полицаят е приятел и колега на Райм.

Влакът приближаваше, но беше все още на стотина метра от перона. Мъжете си прошепнаха нещо и тръгнаха към Били, като се загърнаха срещу вятъра.

Той толкова внимаваше, толкова хитро се измъкна от поликлиниката. А сега да го хванат заради една нелепа случайност? Да налети на двама полицаи.

Нямаше къде да избяга. Ако побегнеше, щяха да го настигнат. Можеше ли да скочи?