Жената от леса [bg]

Което не означаваше, че Смит Едно страда от липса на интелект. Насочи се към Ашмонт, като ходеше с наведена глава и равномерна крачка, без да поглежда назад, макар със сигурност да подозираше, че Паркър го следва, а може дори да се беше уверил в това. Не че имаше значение. Паркър не възнамеряваше да го следва дълго. При първа възможност щеше да го приклещи и да го подтикне да сподели всичката информация, с която разполагаше, за събеседника си от бара, както и за този, който му плащаше да следи Паркър.

Смит Едно наближаваше улица „Котидж“ и Паркър съкрати дистанцията. Следващото голямо кръстовище беше Диъринг Авеню. Смит Едно вероятно не беше от Портланд, защото тогава надали би влязъл точно в „Мечката“, така че или щеше да хване автобус от „Диъринг“, или беше паркирал наблизо.

Щом пресече „Котидж“, Смит Едно се спря, забелязал нещо от лявата си страна, което все още беше скрито от погледа на Паркър. Бавно се извърна натам. За миг нощта сякаш се сгъсти, сенките притъмняха. Паркър усети метален вкус във въздуха, сякаш наближаваше гръмотевична буря. Чуваше автомобилите в далечината, но звукът им беше приглушен, а очертанията на околните къщи започнаха да се размиват. Изведнъж го обзе чувство, че потъва във вода или го обгръща мъгла, въпреки че не откриваше нито едното край себе си. Само Смит Едно остана същият и непроменен. Двамата мъже се оказаха затворени в пространство, изкривено към нематериалното.

В средата на улицата имаше приклекнало дете: бледо и обезобразено, голо, лишено от пол, с неестествено огънати стави на лактите и краката, закрило очи с дясната си ръка, като че ли да ги скрие от светлина, която само то виждаше. То протегна лявата си ръка към Паркър и въпреки разстоянието детективът усети докосването му върху кожата си. Ноктите му бяха остри и студени като игли.

Смит Едно побягна, но Паркър не можеше да се откъсне от детето. То притежаваше някаква реалност, едновременно присъствие и ефимерност. Изглеждаше така, сякаш човек може да мине през него, но горчиво ще се разкайва, все едно е минал през облак от хлорен газ.

Детето бавно засия. Паркър видя мрежата от вени и артерии под кожата му, а така също подобия на вътрешни органи - бели дробове, бъбреци, сърце, макар атрофирали и видимо нефункциониращи, защото дробовете не се издуваха и свиваха, а сърцето не биеше. Светлината се усили и разложи в спектър, но в този момент Паркър чу рев на мотор и вой на клаксон. Едва успял да се притисне в една паркирана кола, по шосето профуча бус, който прегази детето. То се стопи в мига на сблъсъка, а Паркър се размина на сантиметри, предизвиквайки яростните псувни на шофьора.