Жената от леса [bg]

Дейв се замисли. Изведнъж лицето му просия.

- Ако си отворят собствен бар, може би ще започнат да пият там.

Паркър реши да изкорени измамната му надежда още в зародиш.

- Хващаш се за сламка. „Мечката“ им е втори дом, а и човек никога не трябва да пие в собствения си бар. Погледни го откъм хубавата страна: откакто започнаха да идват тук, не си имал никакви неприятности.

- Нямахме неприятности и преди да започнат да идват. Мисля, че влияят на кръвното ми налягане. Щом се появят, изпитвам нужда да полегна.

- Винаги можеш да се пенсионираш и да им продадеш „Мечката“.

- Все едно да дам детето си на пирати.

- Хайде, признай си: всъщност ги харесваш.

- Ни най-малко.

- Ще ти липсват, ако изчезнат.

- Много бих се радвал да проверя.

Паркър си взе още едно питие и огледа бара, клиентите, двамата мъже в сепарето до стената. Преди малко беше забелязал, че го поглеждат по особен начин, или поне така му се бе сторило, а той отдавна се беше научил да не пренебрегва инстинктите си за такива неща. Мъжът с кадифеното сако беше възрастен и непознат, но дребничкият караше кожата му да настръхва. Не го виждаше за първи път.

- Онези в предпоследното сепаре до стената - каза той на Дейв. - Единият е облечен като от благотворителен магазин, а другият изглежда така, все едно се е отклонил от пътя си към спиритуалистичен сеанс. Познаваш ли ги?

- Кадифената Златна мина - не. Но дребният е идвал и преди. Не често, но достатъчно, за да не ми стане симпатичен.

- Имаше ли причина?

- Предимно отношението му. Като изключим това, просто предразсъдък. Обикновено е сам, но винаги кръжи по периферията на чуждите работи. От онези хора, които обичат да зяпат как децата търсят изгубените си кученца, понеже той се е постарал да се изгубят преди това. Защо питаш?

- Имам чувството, че ме удостояват с повече от нужното внимание.

- Е, ти си красавец.

- Няма да споря с теб на рождения ти ден. Струва ми се, че дребният не за първи път ме урочасва с поглед тук. Сигурно за това ми светва лампичката.

- Защо ли си мисля, че възнамеряваш да се запознаете официално?

Паркър го потупа по рамото.

- Нали за това са баровете?

Куейл слушаше внимателно дребния си събеседник, който най-после беше изплюл името си - Айвън Гилър. Не държеше да научава повече за него. Единственото, което искаше, беше да разбере какво знае или може да научи за Карис Ламб и детето ѝ.

А вече и за частния детектив на име Паркър.

- Даваха го по телевизията, беше отишъл на гроба - каза Гилър. - Репортерът му обърна голямо внимание. Явно този ден не е имало много новини.

- А вие сте го срещали и преди?

- Не лично, но имаме общи познати, които ми плащат, за да го държа под око и да им предавам всичко, което би ги заинтересувало. Не че се налага да го чуват от мен. Много често научават важните неща и без моя помощ. Ако някъде се забърка каша, той веднага ще я намери. Ако ли не, сам ще я забърка, за да не скучае.