![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Беше го виждал точно насън.
Той пусна раницата си на меката приятна трева и затича към дънера на старото чворесто дърво, очаквайки то да изчезне, когато протегне към него ръка. Усети, че грубата кора на дървото бе твърда и съвсем истинска под пръстите му, а обагрените в златно листа, останали по клоните, бяха изсъхнали и хладни.
— Бойн? — извика той.
Отговор не последва. Само шепотът на вятъра премина сред листата и ги накара да затанцуват.
Иън се усмихна. Това беше неговото дърво. Той сам бе засадил желъда и го бе полял с урината си, но нали това се случи само преди няколко месеца?
Страхът го заля като студена неочаквана вълна. За да израсне, на едно такова дърво му трябваха десетки години. Възможно ли е чак толкова много години да са минали в Тир На Ног от последното му идване? Възможно ли бе да е минало достатъчно време, че жълъдът да се превърне в това внушително дърво?
Но това би означавало, че и Марта, и Ивар дел Хивал, както и всеки друг в Тир На Ног, когото бе познавал, е отдавна починал от старост, дори Арни. Фрея пак ще си бъде същата — което бе много хубаво, и той се почувства донякъде успокоен, същото щеше да важи и за Харбард, което не беше… но…
По дяволите. Сега вече знаеше как се е чувствал Рип Ван Уинкъл. Или пък какво е изпитвал Питър Пан.
Върхът на ботуша му се отърка в нещо. Погледна надолу и се отпусна на едното си коляно.
Това бе някакво пластмасово парче, щръкнало от пръстта, тънка кафява пластмаса, подобна на тубата, в която имаше фъстъчено масло в раницата му. Наведе се и измъкна парчето от почвата. Успя да го извади лесно. Точно така, това бе празна тубичка от фъстъчено масло — черните букви по тъмнокафявата пластмаса все още се четяха.
Когато лагеруваха тук, бяха заровили всички боклуци, но нали пластмасата не можеше да се разгражда, затова и след десетки години си изглеждаше същата. Същата може би, но не и чак толкова запазена и лъскава.
Това бе хубаво. Иън не бе усетил, че сдържа дъха си, но сега го изпусна като дълбока й тежка въздишка. Всичко щеше да бъде наред. Съвсем не бяха минали години. Марта не беше нечия прапрабаба, а той все още си беше Иън Силвърстайн, не някой Рип Ван Уинкъл, нито пък Питър Пан.
Докато се бе изкачвал по хълма, слънцето бе залязло. Беше време да се приготви, за да прекара нощта тук.
Имаше нещо извратено в номерата, които вселената ти върти. Поне така Иън бе решил, при това много отдавна. И тези номера бяха възможно най-неприятните.
Имаше моменти, когато, каквото и да правиш, нямаше начин да си постигнеш своето: Иън бе решил да прекара нощта на хълма на Бойн, защото бе сигурен, че тук ще се наспи добре, а ето че сега изобщо не успяваше да заспи.
А всички предпоставки да заспи си бяха налице. На хълма на Бойн се чувстваше на сигурно място, усещаше някакво приятелско излъчване. Различни насекоми скърцаха и прелитаха в нощта; не цареше онази оглушителна тишина, която би накарала и космите на гърба ти да настръхнат.
Одеялата му топлеха, но без да му става прекалено топло, а той винаги спеше най-добре, когато му беше топло, а в стаята бе студено. Можеше да отреже от високата трева, избуяла надолу по хълма, и да я подложи под главата си, защото тревата бе отлична изолация и така влажната почва нямаше да изсмуче топлината от тялото му.
Дори земята под него сякаш го приемаше, защото не му се стори никак твърда — беше като приятен дюшек. Беше се нахранил добре — Карин Торсен бе напълнила дъното на раницата му със специалните ястия, предназначени за любителите на къмпингуването. В пликчето с приятната говежда яхния с черен пипер се сипваше малко гореща вода и дори вкъщи човек би си облизал пръстите, а за тук да не говорим.
Убиецът на гиганти лежеше до ръката му, а огромният дънер на стария (нов?) дъб го заслоняваше и не позволяваше на поривите на студения вятър да го пронизват.
Нощният бриз довя топлия мирис на широколистни дървета, примесен с едва доловим привкус на вечнозелени.
А пък беше изморен. Преходът през Скрития Проход не го беше изморил, въпреки че, колкото и странно да звучеше, му бе отнел нещо. Само че пътят през гората и изкачването по пътеката нагоре към рида го бяха изцедили също както би му се отразил един целодневен изтощителен преход, а сигурно в бъдеще щеше да бъде все така, защото отдавна бе минало времето на веселието, закачливостта и приключенията, преживени с бойскаутите.