Пурпурно небе [bg]

— Ами ако аз кажа, че ти си този, който трябва да прецени?

— Тогава този твой придружител би казал, че през Брода на Харбард ще си удължи пътя поне с един ден. Ако обаче се насочим на север, ще достигнем село Мерини гори за около ден, ден и нещо, дори и да се отклоним малко на запад и да навлезем в територията на Вандескард, за да избегнем нощта толкова близо до хълма на Бойн.

Иън усети, че напълно губи ориентация. Значи и преди е бил някъде наблизо; заедно с другите бе използвал пътеката под хребета на съседния рид. Той вдигна ръка, за да посочи.

— Хълмът на Бойн е в тази посока, отвъд онзи рид, може би на три или четири часа път, ако побързаме.

Руменото лице на Валин стана смъртно бледо.

— Нали нямаш намерение да прекараме нощта там?

— Напротив — ухили се Иън. Да, хълмът наистина бе обитаван от духове, но той бе в добри отношения с призрака, който владееше мястото. — Спирал съм да нощувам там и преди. Всъщност цели два пъти. Да вървим.

Джуджето не помръдна от мястото си.

— Иън Среброкаменни, аз не мога да прекарам нощта на хълма на Бойн.

— Всичко ще бъде наред, Валин. Там ще ни посрещнат добре. — Е, поне него със сигурност щяха да го посрещнат добре, а Бойн не би върнала спътника му.

— Аз няма да прекарам нощта на хълма на Бойн, Иън Среброкаменни. Моля те, не ме принуждавай. Там е владението на вещиците и самата мисъл ме плаши толкова много, че едва се сдържам да не се изпусна.

Иън бе готов да започне да спори, но денят напредваше и той започваше да се дразни все повече и повече от поведението на джуджето, което ту се кланяше, ту се чешеше по ръката, ту натякваше, ту преминаваше да се драпа по другата ръка. Нямаше да е никак зле поне за малко да прояви известно постоянство.