Зовът на барабана [bg]

Не можехме да се върнем веднага в Шотландия така или иначе. Младия Иън, да, но не и ние с Джейми, заради известни усложнения — и немалко от тях бяха свързани с вече споменатата Лери Макензи.

— Не знам — казах бавно. — Като оставим настрани индианците и дивите животни…

— О, да — прекъсна ме леко смутен. — Майърс ми каза, че те изобщо не са проблем, ако не навлизаш в планината.

Не изтъкнах, че предложението на губернатора щеше да ни изпрати именно в подножието на въпросните планини.

— Да, но ти помниш ли какво ти казах? За Революцията? Сега е 1767 година, а и чу разговора на вечерята. Девет години, Джейми, и всичко ще започне. — И двамата бяхме преживели война и не приемахме лековато тази мисъл. Сложих ръка върху неговата, за да ме погледне.

— Преди бях права, нали… — Аз знаех какво ще се случи на Калоден; бях му казала каква ще е съдбата на Чарлс Стюарт и хората му. И това не се оказа достатъчно, за да ни спаси. Последваха двайсет мъчителни години на раздяла и призракът на дъщеря, която той никога нямаше да види.

Джейми кимна бавно и вдигна ръка да докосне бузата ми. Мекото сияние на малкия фенер над нас беше привлякло облаци дребни мушици; те внезапно се завихриха, смутени от движението му.

— Ами да — каза тихо. — Но тогава… си мислехме, че можем да променим нещо. Или поне се опитахме. А тук… — Обърна се и махна с ръка към безкрайната земя, която се простираше невидима зад дърветата. — Тук няма да е моя работа — каза простичко. — Нито да помагам, нито да преча.

Прогоних с ръка мушиците от лицето си.

— Може да се окаже наша работа, ако живеем тук.

Той потърка с пръст долната си устна, мислеше. Брадата му беше набола — блещукащо червено сияние, озарявано в сребристо от светлината на фенера. Той беше едър мъж, хубав и силен, в разцвета на живота си, но вече не беше млад и аз внезапно осъзнах това с благодарност.

Шотландците планинци бяха отглеждани, за да се бият; момчетата ставаха мъже, когато можеха да вдигнат меча и да влязат в битка. Джейми никога не беше безразсъден, но през по-голямата част от живота си бе воин. През двайсетте си години бе влизал с готовност в битка, без значение дали е негова или не. А сега, на четиридесет, разумът обуздаваше страстта — или поне така се надявах.

И всъщност, наистина, освен лелята, която не познаваше, той нямаше семейство тук, нямаше връзки, които да изискват преданост. Вероятно, въпреки че знаехме какво предстои, можехме да останем встрани от най-лошото?

— Това е много голямо място, сасенак. — Той погледна над носа към безкрайната черна шир на невидимата земя. — Откакто напуснахме Джорджия, сме изминали повече разстояние от Шотландия и Англия, взети заедно.

— Вярно е — признах. В Шотландия, дори сред високите планини, нямаше как да избягаш от ужасите на войната. Но не и тук; ако изберяхме мястото си внимателно, наистина можехме да се скрием от окото на Марс.