Искрено ваш Шурик [bg]

Аля издуха струя дим от отворената си уста. Нямаше какво да каже, но трябваше да се сети за нещо…

— Не си ли чувал нещо за Стовба?

— Не…

— Аз пък получих писмо.

— Е, и?

— Нищо особено. Пише, че след академичния отпуск ще се върне, а дъщерята най-вероятно ще остави при майка си.

— Ами правилно — одобри Шурик.

— А Калинкина и Демченко ще се женят, чу ли?

— Коя е тази Калинкина?

— От Днепропетровск, волейболистката. Една такава, ниско подстригана…

— Не си я спомням. Че и откъде да чуя — не съм виждал никого от онази група освен тебе. Само с Женка понякога по телефона…

— А Женка си има гадже! — в отчаянието си почти извика Аля. И вече нямаше изобщо какво повече да каже.

Шурик не прояви никакъв интерес към новините от курса.

— Ох, забравих да ти кажа! Помниш ли Израйлевич? Е, получи сърдечен пристъп, откараха го в болницата и няма да изпитва през зимната сесия, а после може изобщо да се пенсионира!

Шурик добре си спомняше този маниак математик, той дори се бе промъкнал в сънищата му. Именно заради него бе избягал от институт „Менделеев“: есенната сесия по математика се оказа решителна…

— Пада му се — избъбри Шурик. — Но ти какво искаше да ми кажеш? Нещо спешно, нали? — уточни Шурик темата на срещата им.

— Ами за Нова година, Шурик, да се уговорим… — обърка се тя.

— Аа, разбирам — каза той неопределено. — И това ли беше?

— Ами да. Нали трябва предварително…

Шурик галантно изпрати Аля до „Новослободская“ и хукна за вкъщи, като начаса забрави и за нея, и за безинтересните й новини. И то забрави толкова стабилно, че си спомни за този разговор едва към единайсет и половина на трийсет и първи декември, когато двамата с Вера седяха край елхата със запалени свещички в бабината стая и всичко беше точно така, както бяха се канили да го направят още миналата година: бабиният фотьойл, наметнат с нейния шал, полумракът, музиката, новогодишните подаръци под елхата…

— Кой ли може да бъде? — тревожно погледна Вера Александровна Шурик, когато на вратата се позвъни.

— О, Господи! Това е Аля Тогусова!

— Е, ето пак… — горестно наведе глава Вера Александровна и въздъхна. — Но защо си я поканил?

— Мамо! И през ум не ми е минавало! Как можа да го помислиш?

Те седяха мълчаливо до масата пред трите прибора. Единият — за баба му.

Звънецът плахо звънна още веднъж.

Вера Александровна потропа с крехките си пръсти по масата.

— Знаеш ли какво казваше баба ти в такива случаи? Гостът е от Бога…

Шурик стана и отиде да отвори. Беше ядосан — и на себе си, и на Аля. Тя стоеше на вратата със салата и млин. И го гледаше с умолителна и безсрамна усмивка. И на него ужасно му дожаля за нея.

Новата година беше провалена и той още не знаеше до каква степен.