Искрено ваш Шурик [bg]

Валерия посрещна Шурик в небесносиньо кимоно на бели щъркели, волно полетели по пълното й тяло от запад на изток. Някогашен подарък от Беата. Измитата й коса — леска, славянски рядък цвят — падаше по раменете, леко подвита нагоре.

— Ах, миличък, благодаря ти! — радваше се Валерия, докато той се туткаше в антрето. — Не, не, не се събличайте тук! В стаята, в стаята!

Потропвайки с патерицата, тя закуца към стаята. Той я последва. В стаята си съблече якето, огледа се. Стаята бе разделена с мебелите на кътове също както някога у тях на „Камергерски“. Библиотечни шкафове. Бронзов полилей със син стъклен глобус…

— Прилича на някогашното ни жилище на „Камергерски“ — каза Шурик. — Там съм се родил.

— Аз пък съм родена във Вилно, Вилнюс, както го наричат сега. Но на училище ходех вече в Москва, в руско училище. До седемгодишна възраст не говорех руски. Родният ми език е полски. И литовски. Така е, защото мащехата ми говореше руски много лошо, макар че през последните си двайсет години живя тук. С татко си говорехме на полски, а с Беата — на литовски. Така че руският ми се пада трети.

— Така ли? — учуди се Шурик. — И моята баба много рано ме научи да говоря на френски… А после ме научи и на немски…

— Е, тогава е ясно… Значи и вие като мен сте родилно петно от капитализма…

— Моля? — не разбра Шурик.

Валерия се засмя:

— Е, така навремето наричаха всички бивши… Чай, кафе?

Овалната масичка на един крак, като бабината, беше сервирана предварително. Шурик седна и забеляза, че обувките му оставят мокри следи.

— Ох, извинете… Може ли да се събуя?

— Както ви е по-удобно… Разбира се.

Той се върна при вратата, развърза обувките си и ги събу. Извади от джоба на якето си носна кърпа, изсекна се, прокара ръка по косата си…

Тя му говореше ту на „ти“, ту на „ви“, понякога в службата подчертано го наричаше Александър Александрович, а понякога просто Шурик. И сега се обърка, особено след като той се събу. Не, трябваше да съкрати разстоянието.

— Е, как вървят работите ти в Сибир? Какво се чува за дъщеря ти? — Валерия направи крачка към интимното пространство.

— Ами не знам — простодушно отговори Шурик. — Тя не ми се е обаждала оттогава.

— А ти? — усмихна се Валерия.

— Не сме се уговаряли. Ами аз просто й помогнах… да излезе от сложната ситуация. И нищо повече…

Ходът се оказа безперспективен.

„Или съм оглупяла, или съм изгубила женската си квалификация“ — помисли си Валерия. Всъщност тя жадуваше за мъжки интерес от страна на младежа, а той беше приветлив, доброжелателен и абсолютно индиферентен.