Тихият палач [bg]

— Искаш ли ги или ще ги дадеш на някого? — Сложих кутията на плота пред отворения прозорец на Джорджия.

— Те положиха много усилия, за да ти ги донесат. Особено при това блокирано движение по улиците.

— Да, и ще е срамота да отидат нахалост.

— Е, не искам да знам колко калории са, а утре сутринта трябва да се тегля. — Тя въздъхна и отвори капака. — Защо ми го причинявате, доктор Скарпета? Да не би да се опитвате да ми саботирате диетата?

— Изключено.

— Свалих три килограма и половина, имам още два и половина да свалям.

— Поздравления. Обичаш ли фъстъчено масло?

— О, не! — простена тя. — Дяволско изкушение.

— Не забравяй да ги сложиш в хладилника.

— Какво е това? — попита Луси и посочи монетите. Обясних й. — Защо не ми каза? — Тя вдигна плика към светлината.

— Току-що го направих.

— Искам да кажа — в мига, в който ги намери. — Тя беше съвсем сериозна. В очите й проблесна гняв.

— Когато мина с хеликоптера над къщата? — Усмихнах й се. — Беше малко заета.

— Годината е интересна — рече тя и върна плика.

— Знам.

1981. Годината, в която Луси беше родена, но не смятах да го обсъждам пред Джорджия или пред някой друг. Съседски деца си правеха шега или това беше някакъв символичен жест за рождения ми ден. Спомних си колко леко ми беше на душата, когато този ден бе започнал. Всичко обаче бе станало мрачно и жестоко. Часовете минаваха, събитията се развиваха, а монетите блестяха все по-ярко в ума ми и бях сигурна, че годината никак не е случайна.

На плота на охранителната кабина пред стъклото се намираше ръчно воден регистър, тежък и подвързан с черна кожа. В него бяха записани всички случаи, откакто системата на съдебната медицина бе въведена в Масачузетс. Първите томове са чак от 40-те години на XX век и бяха складирани в архива ни заедно с хартиените копия на досиетата, в които имаше ДНК изследвания, а в миналото и етикети, които се слагаха на палците на краката на труповете. Сега използвахме гривна с радиочестотна идентификация с вграден чип, която се правеше на триизмерния принтер. Трябваше ми само скенер, за да разбера кой се намираше в хладилника ни.

— Мога ли да помогна с нещо в момента? — Бентън се бе съсредоточил върху телефона, неговото електронно въже. Кичур сребриста коса се бе спуснала върху челото му, докато се бе навел над екрана и натискаше бутоните.

— Какво искаш да правиш? — попитах го.

— Какво искам да правя ли? Да седя на балкона ни в Маями, да гледам океана и да си пия питието. — Вдигна очи и се взря в очите ми. В костюма си на тънки райета беше елегантен като бизнесмен или скъпо платен адвокат.

— На мен ми звучи добре — каза Джорджия.

Златистата й коса беше на сложни пластове, а някога беше черна и семпло подстригана. Носеше грим и пазеше диета. И цялата тази промяна откакто започна работа тук преди няколко месеца. Беше приятна жена малко над четиридесетте, бивш пътен полицай. И изобщо не ми убягна, че обръща много внимание на Луси, която обаче не й отвръщаше със същото. И слава богу. Не ми се искаше едно от последните ми назначения да се окаже причината, поради която племенницата ми вече не носеше пръстена на партньорката си. Изглежда, сезонът на флиртовете и връзките беше открит. Лиз и Мачадо. Джорджия и Луси. Люк и Ан. Джен Гарате и нейният нов съблазнителен външен вид и агресивното й поведение с всички, включително и с мен. Кога работното ми място се бе превърнало в такава сапунка? Какво се бе случило с границите?