Тихият палач [bg]

Изпразних пепелника в боклука. Фасовете и остатъците от пурите смърдяха ужасно.

— А Мачадо би ли определил отношенията ти с нея като никакви? — попита Бентън.

— Не ми пука какво ще каже той. Няма да му е нито първата, нито последната лъжа за мен.

— Ще отречеш, така ли?

— Със сигурност и той няма и едно шибано доказателство за твърденията си.

Пуснах водата в мивката и струята затрополи глухо по неръждаемата стомана. Скъсах целофана на нов пакет с хартиени салфетки и извадих няколко.

— Добре. Това е един проблем по-малко — каза Бентън. Нямаше как да не забележа, че Луси си мълчи.

Мисля си дали има имейли или някакъв друг вид недискретни съобщения между тях. Ако подобна комуникация между Марино и Лиз съществуваше, подозирах, че вече е изчезнала от нашия сървър. Луси ни е системен администратор и щеше да го защити. Не би се замислила и да изтрие всичко от телефона му. Освен това не се съмнявах, че ще запази уличаващи имейли, водещи до Мачадо. Луси защитаваше своите на всяка цена.

— Лиз Райтън вече направи анализа. Предлагам да го поръчаме и на друг, за да не свидетелства тя. — Бентън не изглеждаше изненадан от случилото се. Той беше наясно с репутацията й.

Подозирах, че Луси му е дала сигнала. Тя беше в състояние да открие подобна бъркотия. Нищо не й убягваше от погледа, ако решеше да търси. Но ако тя е знаела от известно време, защо не ми е казала? Опитвах се да не се тревожа от този въпрос. Течащата вода се разплиска шумно, докато изплаквах пепелника и го търках усърдно с пръсти. Водата беше много студена. Усетих, че Луси ме наблюдава.

Нито тя, нито Марино ми бяха казали. В момента изобщо не можех да ги гледам. Но бързо ми мина. Подсуших пепелника със салфетка и го върнах на масата. Избърсах мушамата. Взех кутията от канолите и се върнах към рампата. Погледнах Луси. Зеленият й втренчен поглед не трепваше. В него нямаше нищо, което да ми подсказва, че чувства, че е направила нещо нередно. Погледнах Марино и не свалих очи от него, докато и той не ме погледна. Надявах се така да го уверя, че вече не се сърдя.

Гневът никога не помага. Станалото — станало. Продължавахме напред. Отворих вратата и се облегнах на нея. Меката светлина отвътре огря рампата и охранителката ми се усмихна иззад стъклото. Джорджия Круз. Беше родена в Джорджия, докато баща й, който бе военен, бил назначен във Форт Бенинг. Беше добра, харесвах я. Тя продължи да пише на компютъра, бутна стола си обратно към триизмерния принтер в бронираната си стъклена кабинка, която другите наричаха „Аквариума“.

— Би могъл да предадеш нагоре по веригата, че той е компрометиран и да накараш шефа си да се обади на Гари Евърман. — Марино звучеше малко отчаяно.

Не му харесваше да е доносник и можех да си представя какво ставаше в главата му. Ако преди не можеше да работи с Мачадо, сега вече това по никакъв начин нямаше как да стане. Марино трябваше напълно да го изчисти от картинката, но комисарят на полицейския участък в Кеймбридж нямаше нужда да го научава от шефа на бостънското поделение на ФБР. Една дума от Бентън щеше да е достатъчна и аз бях сигурна, че тя е изречена още преди часове. Стоях във фоайето със съпруга си, племенницата си и Марино, всички се бяхме събрали на върха на бетонната рампа близо до отворената врата. Гледах как мишката влиза в капана.