Нощният ловец [bg]

Не, разбира се, че не. Нищо подобно. А какво означаваше?

Приех, че просто полудявам, че хвърлям шепи топчета за игра в кошчето за боклук. Много успокояващо, но ако бях готов да приема това, защо да не призная възможността да съм извършил поредица възхитителни лудории, без да си ги спомням другояче освен като откъслечни съновидения? Дали лудостта е по-лесно смилаема от безсъзнателността? В крайна сметка тя е само една крачка пред сомнамбулизма. „Спящият убиец!“ Твърде обичайно, най-вероятно. Защо не? И без това, когато Мрачния странник крадеше автомобили за удоволствие, редовно му отстъпвах мястото на шофьора. Всъщност не беше кой знае какъв скок да приема, че същото се случва и тук, и сега, но в малко по-различна форма. Просто Мрачния странник сядаше зад волана, докато аз спях.

Как иначе да го обясня? Че изживявам астрална проекция, докато спя, и просто случайно хармонизирам собствените си вибрации с аурата на убиеца заради връзката помежду ни в предишен живот? Несъмнено в това би могло да има някакъв смисъл — ако бях в Южна Калифорния. В Маями обаче звучеше малко неубедително. А ако влезех в тази полуготова постройка и видех три трупа, подредени по начин, който не ми се стори безсмислен, щеше ли да ми се наложи да преосмисля възможността аз да съм написал посланието? По-смислено ли щеше да е да повярвам, че съм на своеобразна несъзнателна гранична линия?

Стигнах до стълбите на сградата. Спрях за момент и притворих очи. Опрях се на голата циментена стена. Беше малко по-студена от въздуха и груба. Потърках буза о нея на ръба на удоволствието и болката. Много ми се искаше да се кача по стълбите и да видя онова, което ме очакваше, но също толкова и не исках да го видя.

„Говори ми — прошепнах на Мрачния странник. — Кажи ми какво си направил“.

Отговор, разбира се, нямаше. Като оставим обичайния хладен далечен кикот. А това не ми помагаше с нищо. Почувствах се като болен — донякъде замаян и несигурен. Не ми харесваше чувството да имам чувства. На три пъти поех дълбоко дъх, изправих се и отворих очи.

Сержант Доукс стоеше на пет метра от мен, препречил стълбите, с вперен в мен поглед. Лицето му бе непроницаема маска от недоверие и враждебност: приличаше на ротвайлер, който иска да ти нахапе ръцете, но донякъде е заинтригуван от миризмата ти. В изражението му имаше и нещо, което, като оставим огледалото, не бях виждал върху ничие лице. Дълбока и всеобземаща пустота, която провиждаше през комичната разголеност на парада, наречен човешки живот, и стигаше дъното.