Игра със смъртта [bg]

— Финикс? — Тонът на Марк беше замислен. — Доста далеч от Атланта е. Шансовете ти да укриеш детето някъде тук са доста по-добри.

Застанал пред „Макдоналдс“, Марк погледна към Джейн, която седеше в сепаре вътре и закусваше.

— Глупости — възрази Ив. — В наши дни няма никакви далечни места.

— Е, техниката донякъде се е погрижила за това. — Марк отпи от кафето. — Но да отидеш във Финикс е рисковано, не намираш ли?

— Да остана тук е още по-рисковано.

— А как ще осигуриш защита за детето?

— Имам идея.

— Но няма да я споделиш.

Тя кимна.

— Следователно не желаеш да идвам с вас във Финикс.

Тя отново кимна.

— Никой не знае за участието ти в измъкването на Джейн. Достатъчно ми помогна.

— Имах си причина. Искам историята, Ив. Дължиш ми я.

— Ще ти се обадя, когато се добера до нещо.

— Да ти вярвам ли?

— Няма да ти обърна гръб.

Той я загледа изпитателно.

— Не се готвиш да го направиш. — Сви рамене. — Добре, отивам на работа. Възможно е да попадна на информация, което ще ти е от полза. Ще ми съобщиш ли къде си?

— Ще ти съобщя.

— Как ще стигнеш до там?

— Надявам се да ми дадеш колата си. Ще шофирам до Бирмингам и ще я оставя на летището.

— И как ще се качите на самолета, без да ви разпознаят? Напоследък искат документ за самоличност дори за отиване до тоалетната.

— Ще се справя.

— Бих могъл да ви откарам до Финикс.

— Направи вече достатъчно.

— Е, просто опипвах почвата. — Погледна отново към Джейн. — Дали няма да ти създава неприятности?

— Не съм твърдяла подобно нещо. Подозрителна е към всички, в това число и към мен. От сутринта не е изрекла повече от две изречения. Но поне мога да апелирам към здравия й разум. — Протегна ръка. — Благодаря ти за всичко, Марк.