Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Не мисля, че Алис е взела нещо. Нито дрехите ти, нито възглавницата. Нещата, които ти липсват, са неща, които си носила… и докосвала… и спала върху тях?
— Да. Какво има, Едуард?
Изражението му беше обтегнато.
— Неща с твоята миризма.
— О!
Гледахме се в очите за един дълъг момент.
— Посетителят ми — промърморих аз.
— Събирал е следи… доказателства. За да докаже, че те е намерил?
— Защо? — прошепнах аз.
— Не знам. Но, Бела, кълна се, че ще разбера. Ще разбера.
— Знам — казах аз, отпускайки глава на гърдите му. Усетих как телефонът му вибрира от джоба на якето му.
Той извади телефона и погледна номера.
— Точно човекът, с кого трябва да говоря — измърмори той и вдигна. — Карлайл, аз… — той спря и заслуша, лицето му изопнато и съсредоточено за няколко минути. — Ще проверя. Слушай…
Той обясни за липсващите ми неща, но от това, което чувах, не звучеше Карлайл да вниква в същинската ни гледна точка.
— Може би ще отида… — каза Едуард, отклонявайки погледа си от мен. — А може би не. Не оставяй Емет да отиде сам, знаеш какъв е. Поне помоли Алис да понаглежда нещата. Ще изясним това по-късно.
Той затвори телефона.
— Къде е вестникът? — попита ме той.
— Ами, не съм сигурна. Защо?
— Трябва да видя нещо. Дали Чарли вече го е изхвърлил?
— Може би…
Едуард изчезна.
Върна се след половин секунда с нови диаманти в косата и мокър вестник в ръцете. Той го разгъна на масата, като очите му бързо минаваха по заглавията. Той се наведе, погълнат от това, което четеше, като проследяваше с пръст пасажите, които го интересуваха най-много.
— Карлайл е прав… да… много лошо. Млади и побъркани? Или смъртно желание? — мърмореше си той.
Отидох да надникна през рамото му.
Заглавието на Сиатъл Таймс гласеше: «Епидемията от убийства продължава — полицията няма нови следи».
Беше почти същата история, от която Чарли се оплакваше преди няколко седмици — голямото градско насилие, което издигаше Сиатъл нагоре в списъка с национални убийства. Въпреки че не беше точно същата. Броят на убийствата беше много по-голям.
— Става по-зле — промърморих аз.
Той се смръщи.
— Напълно извън контрол. Това не може да е дело само на един новосъздаден вампир. Какво става? Сякаш никога на се чували за Волтури. Което предполагам е възможно. Никой не им е обяснил правилата… тогава кой ги създава?
— Волтури? — повторих аз, потрепервайки.
— Това е точно нещо, което те трябва постоянно да ликвидират — безсмъртни, които с държанието си ни разкриват. Оправиха се с подобна бъркотия преди няколко години в Атланта и не беше станало и наполовина толкова зле. Те ще се намесят скоро, съвсем скоро, освен ако не намерим начин да успокоим нещата. Наистина предпочитам да не идват до Сиатъл точно сега. Докато са толкова близо… може да решат да те проверят.
Потреперих отново.
— Какво можем да направим?
— Трябва да научим повече, преди да решим нещо. Може би ако успеем да говорим с тези новосъздадени, да им обясним правилата, всичко ще се разреши мирно. — Той се смръщи, сякаш не мислеше, че шансовете за това са добри. — Ще изчакаме докато Алис разбере какво става… Не искаме да се намесваме преди да е станало наистина необходимо. Преди всичко, отговорността не е наша. Но е добре, че имаме Джаспър — добави той почти на себе си. — Ако ще се разправяме с новосъздадени той ще ни е полезен.
— Джаспър? Защо?
Едуард се усмихна мрачно.
— Той е нещо като експерт по младите вампири.
— Какво имаш предвид под експерт?
— Ще трябва да питаш него — историята е заплетена.
— Каква каша — смутолевих аз.
— Наистина така изглежда, нали? Сякаш ни идва от всички страни последните дни — въздъхна той. — Мислиш ли, че животът ти би бил по-лесен, ако не беше влюбена в мен?
— Може би. Макар че нямаше да бъде никакъв живот.
— За мен — поправи той тихо. — А сега, мисля — продължи той с принудена усмивка — че има нещо, което искаш да ме питаш?
Погледнах го безизразно.
— Така ли?
— Или може би не — той се ухили. — По-скоро останах с впечатлението, че обеща да питаш за позволението ми да идеш на някакво върколашко събиране довечера.
— Пак ли подслушваш?
Той се ухили пак.
— Само малко, съвсем накрая.
— Е, нямаше да те питам, така или иначе. Разбрах, че имаш достатъчно неща за притеснение.
Той постави ръка под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да ме гледа право в очите.
— Искаш ли да отидеш?
— Не е нищо особено. Не се тревожи за това.