Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— В мочурищата има пари — каза той на Оуейн. — Калай.
— Калай ли? — попита Оуейн сякаш с презрение.
Кадуи сериозно кимна. Той беше доста пиян, както впрочем и повечето от мъжете около ниската маса, където беше сервирана храната. Всички на масата бяха воини на Оуейн, или на Кадуи. Аз обаче като млад войник трябваше да стоя зад Оуейн и да му държа щита.
— Калай — каза пак Кадуи, — а може и злато. Но калаят е много.
Двамата разговаряха тихо помежду си. Вечерята беше към своя край, а Кадуи беше осигурил робини за воините. Никой не обръщаше внимание на двамата военачалници, освен мен и оръженосецът на Кадуи, който обаче така се беше зазяпал в младите робини, че чак очите му бяха помътнели, а челюстта му висеше като чужда. Аз слушах разговора на Оуейн и Кадуи, но бях толкова тих и неподвижен, че те вероятно бяха забравили за мен.
— На теб може и да не ти трябва калай — каза Кадуи, — но има много хора, които биха платили приказна цена за него в Арморика и не само там. Без калай не можеш да правиш бронз. — Мисълта му беше прекъсната от силно оригване, което сякаш го изненада. Той успокои корема си с глътка хубаво вино, след това смръщи вежди, като че ли не можеше да си спомни за какво беше говорил. — Калай, да — спомни си принцът накрая.
— Добре де, разкажи ми за него — каза Оуейн. Той наблюдаваше един от хората си, който беше разсъблякъл една от робините и сега размазваше масло по корема й.
— Тоя калай не е мой.
— Все трябва да е на някой — каза Оуейн. — Искаш ли да питам Луелин? Той е голям умник, когато става дума за пари и собственост. — Неговият човек плесна силно корема на момичето, от което маслото се разхвърча по масата, а съседите му избухнаха в смях. Момичето изохка, но онзи й каза да мълчи и започна да маже масло и свинска мас по цялото й тяло.
— Работата е там — викна Кадуи силно, за да привлече вниманието на Оуейн, — че Утър пусна в страната ни една глутница хора от Кърнау. Те дойдоха да разработят старите римски мини, тъй като никой от нашите не знаеше как се прави това. Копелетата трябваше, забележи, трябваше да изплащат рента на кралската съкровищница, но вместо това разбойниците изпращат калай в Кърнау. Знам го със сигурност.
Сега вече Оуейн наостри уши.
— В Кърнау ли?
— Печелят пари за сметка на нашата земя. За наша сметка! — каза Кадуи възмутено.
Кърнау беше самостоятелно кралство, една загадъчна държава в западния край на Думнонския полуостров, която никога не е била управлявана от римляните. Обикновено между нас цареше мир, но от време на време крал Марк се размърдваше, успял да се откъсне от леглото на поредната си съпруга и изпращаше по някой нападателен отряд отвъд река Тамар.
— Какво правят тук хора от Кърнау? — попита Оуейн не по-малко възмутен.
— Казах ти. Крадат от парите ни. И не само това. Губят ми се крави, овце, даже и няколко роби. Тия миньори започват да прекаляват, а на всичко отгоре не си плащат и данъците както трябва. Но това вие никога няма да можете да го докажете. Никога. Дори твоя умник Луелин не би могъл да погледне в някоя дупка там в оная пустош и да ти каже колко калай би могло да се извади от нея за една година. — Кадуи замахна по един молец и поклати мрачно глава. — Те си мислят, че са над закона. Там е работата. Само защото бяха под покровителството на Утър, си мислят, че са над закона.
Оуейн сви рамене. Вниманието му отново бе привлечено от омазаното с масло момиче, което сега тичаше по долната тераса, преследвано от половин дузина пияни мъже. Ръцете им се плъзгаха по мазната й кожа и тя все се измъкваше. Преследването беше толкова гротескно, че половината мъже не можеха да правят нищо друго освен да се превиват от смях. И аз трудно се сдържах да не се разкикотя. Оуейн отново погледна към Кадуи.
— Щом е така, принце, иди там и избий няколко от ония копелета. — каза той сякаш това беше най-лесното разрешение на света.